приличаше на змия, друг път изцяло на котка, хитър и опасен. Другите изобщо не са като него.
— Аз съм единственият му пряк потомък. Но никой не е забил камбаните, когато съм се родил.
— Така е — Крамър се изкиска. — Камърън не обичаше да му правят номера.
— Та за експлозията.
— Виждаш ли? Точно като дядо си. И той не оставяше нещата на мира. — Старецът отпи от виното и го задържа в устата си, за да усети вкуса му. — Експлозията — продължи да разсъждава на глас — стана някъде след обяд. Работех върху един топлинен проблем с алуминиевата сплав. Стори ми се, че чух шум и понечих да се обърна, но точно тогава ме удариха по глава. След това се опомних в болницата.
— Можело е да стане и по-лошо.
— Не мога да си обясня как съм се измъкнал оттам. По-късно са ме намерили край входа, но не помня как съм стигнал дотам.
— Казали сте, че колата на Ал е била там.
— Като се замисля, може да е била, може и да не е. Десетина минути преди това слязох долу до склада, за да взема поялник. Стори ми се, че чух да потегля кола и надникнах. Заприлича ми на тази на Ал. Понякога идваше, за да прегледа документите и не видях нищо странно. Та той беше собственик на завода, нали?
— В известен смисъл.
— Взех поялника и се върнах да работя.
— И това е всичко?
Крамър кимна и продължи да подръпва мустака си замислено.
— Какво може да е избухнало?
— Очаквах този въпрос. Според мен, нищо, но аз не съм химик. Може наистина да са виновни киселините.
— Имало е предположения за евентуален опит за грабеж?
— Точно така. Центърът на експлозията беше до вътрешната стена, точно където е сейфът.
— В него имаше ли нещо ценно?
Крамър отново сви рамене.
— Зависи дали чак толкова си заритал за четиристотин долара в дребни банкноти и купчина стари документи. Този стар сейф дори не се заключваше. Използвахме го като най-обикновен шкаф. Намираше се там единствено защото преди Камърън да построи новото крило, помещението на лабораторията беше част от главния офис. След това всички ценности и пари се пазеха в новото хранилище.
— И братовчедът Ал отново се измъкна?
— Май не ти допада това момче?
— Алфред е тъпак.
— Прав си — съгласи се Крамър. — Да, не го обвиниха в нищо. Цяла нощ е бил с Денисън. Както и да е. Тогава не трябваше да приказвам толкова. Тази кола можеше да е на всеки. Не приличаше на големия кадилак и на другата, чуждестранната, които най-често караше. Няколко души в завода също имаха такива.
— Но ти все още мислиш, че е бил той?
— Синко, когато един старец си забие нещо в главата, много трудно е да се откаже от него, дори и да не е прав. Възрастта е странно нещо.
— Така е.
— Между другото, имаш ли нещо против да ми кажеш защо толкова се интересуваш от древна история?
— Любопитство — отвърнах.
— Любопитството убива.
— Ако беше прав, Алфред вече щеше да е мъртъв.
— И ти щеше да си доволен от това?
— Защо не? На времето той се опита да ме убие.
Шарън остави чашата си и ме погледна.
— Изглежда и ти остаряваш. Не искаш да забравиш някои неща за нищо на света.
Стенли Крамър се усмихна и се почеса по главата.
— На твое място щях да се занимавам с тази хубава млада дама и да оставя миналото да почива в мир.
— Може би си прав. Хайде да тръгваме, хубава млада дамо.
Беше мръсно и мухлясало, животни бяха оставили мръсотии по пода, а в тапицерията на някои от столовете имаше птичи гнезда. Лунните лъчи, които се процеждаха през прозореца, осветяваха копринени паяжини, които придаваха на стаята призрачен вид.
Шарън поиска да я види отново и този път реши да влезе вътре. Единствената светлина идваше от двете стари газени лампи, които тя успя да изрови от някакъв килер. Беше бледа и слаба, но достатъчна, за да се отрази в мокрите петна под очите й, докато докосваше с ръка изтърбушените мебели.
Къщата беше твърде далеч от града, за да бъде разграбена от вандали или за да я използват скитници, прекалено обрасла с бурени, за да бъде сексуално леговище за влюбени. От дървенията се чуваха стържещи звуци, при влизането ни покрай нас прелетя прилеп.
— Винаги сме имали мишки — каза Шарън. — Не исках татко да ги улавя с капан. Той не знаеше, но аз оставях храна на пода в кухнята, за да ядат.
Оставих я да говори за дните, когато е била с плитки и детска престилка и баща й я е теглил с шейничка. Най-накрая спря в подножието на стълбата, поколеба се за миг и тръгна да се изкачва. На горния етаж имаше три стаи. Вратата на най-малката беше отворена. Една крачна шевна машина и стол с изправена облегалка очакваха някой да ги използва.
Шарън отвори вратата на средната и я освети с лампата.
— Стаята на майка ми и баща ми — обясни тя.
Приближих се и надникнах вътре. Вятърът и дъждът, влизащи през счупения прозорец, бяха обезцветили дюшека на леглото и захвърлили завивките на пода. Полираните повърхности на двата гардероба бяха олющени, огледалата — почернели и не отразяваха почти нищо.
Тя затвори внимателно ц застана пред последната стая в дъното. В началото вратата не искаше да се отвори и се наложи да натисна с рамо. Поддаде и заяде на средата, така че трябваше да влезем един по един.
Стъклото беше на мястото си и при плътно затворената врата стаята се бе запазила сравнително чиста. Леглото все още бе застлано с юрган, на бюрото имаше няколко списания и няколко празни кутийки от козметика, в ъгъла тихо стоеше люлеещ се стол, а на дъното на гардероба, под няколко ката омалели дрехи, се виждаше чифт обувки. Беше залепила на стените всичките си любими герои от книги и списания, сред снимки и ваденки от различни курорти.
— Тук ли си живяла? — попитах я.
Шарън прекоси стаята и остави лампата на тоалетката.
— Моето малко убежище. Обичах тази стая.
— Всъщност ти не си се изнесла от тази къща.
— Не можах. Взех само най-необходимото и тръгнах. Не мислех, че някога ще се върна тук. Твърде много спомени, Куче. Реших да започна отначало.
— Спомените не могат да се заличат, кукло.
Странното изражение пак се появи на лицето й и изчезна почти веднага.
— Да, зная.
Гледаше ме в огледалото на тоалетката. После очите й се плъзнаха встрани, тя откачи една снимка от стената, усмихна й се и я мушна в джоба си.
— Куче… — Пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на сакото й едно по едно. — Можем ли да останем тук тази нощ? Заедно?
— Бъркаш ме с мечтите си, майката.
— Мечтала съм много… в същото това легло.
— Ще престанеш ли да ме блъскаш в главата? Една нощ на плажа бих могъл да издържа. Беше забавно
