— Говори смислено.
— Оживя… защото ми подари жена.
— Приятел, ти не си поет. Престани да римуваш.
Макмилън се усмихна. Показаха се и зъбите му, а темето му леко почервеня, така че видях плешивото петно, което бях гримирал с тухлата. Но това беше преди години, а сега ме интересуваше единствено усмивката му.
— Ще живееш, Куче. Но това е всичко. Абсолютно всичко. Ти ми върна нещо, което съм искал през целия си шибан живот… да имам жена, която да ме обича сексуално. Ти знаеше, че беше фригидна, нали?
Не можех да разбера накъде бие.
— Мислех, че всеки го знае — отговорих аз. Исках само да направя постоянна цепка на главата му и Крос нямаше представа колко близо беше до това.
— Прав си. — Той се усмихна, дръпна от цигарата и извади от джоба си дебел книжен плик, сгънат небрежно на четири. Подаде ми го. — Шийла ме обича, Куче. Най-накрая спах с нея както трябва… за първи път. Дявол да го вземе, това дори не е точната дума. Даде ми всичко, което някога съм искал от нея. Ти я извади от онова състояние, каквото и да беше то. — Крос Макмилън дръпна от цигарата за последен път и пусна фаса в краката си. — Ще ми кажеш ли какво беше?
— Не.
— Колко пъти е била с теб?
— Не много.
— Много ли я чука?
— Достатъчно, за да свърши вечерта.
— Добра ли беше?
— Виждал съм и по-добри.
Крос кимна.
Намираше се много близо до смъртта, но все още стоеше пред мен и сякаш не му пукаше, че става тъмно. Наоколо не виждах никой, който би могъл да ме очисти. Бях застанал в тъмното и държах в ръка армейския колт 45-и калибър. Ударникът беше изтеглен назад, в цевта имаше патрон, пълнителят беше на мястото си и имах още два резервни. Ако започнеше, пукотевицата щеше да бъде истинско пиршество. Само че нищо не искаше да започва.
— Шийла най-накрая започна да ме обича, глупако. Ти ми я върна. Всъщност тя винаги ме е обичала, но сега ме обича изцяло. — Дъждът изведнъж се усили и заплющя в лицата ни, но и двамата не му обръщахме внимание. — Странното е, че ти го направи. Лекарите не успяха. Шарлатаните не успяха. Никой не успя. След това се появи ти и всичко се промени. Благодарение на теб имам нещо, което не бях в състояние да купя.
Продължих да го гледам.
— Струва ми се глупаво, но ти много добре знаеше какво правиш, нали, копеле такова?
— Недей да умираш заради погрешни думи, Крос.
— Млъкни, тъпо копеле. Не се страхувам от теб. Отвори този скапан плик.
Разгънах плика и отворих капака му.
— Ти си собственик на целия „Барин“, съседе. Скапан полуакционер. Подарявам ти ненужна купчина тухли, проклета глутница старци, които се опитват да вършат някаква работа, къща, пълна с приличащи на конски задник роднини, някои договори, вече прехвърлени към другите ми заводи и… живота ти.
Хвърлих цигарата и прибрах плика.
— Все още мога да ти пробия главата, приятел.
— Не се опитвай — каза Крос. — Застанал си в сянката, но двама от хората ми също са готови. Ще те убият преди или след това.
Крос Макмилън излезе на светлото и вдигна поглед към големия стар часовник на кулата, после се усмихна. Бях собственик на най-голямата купчина боклук на света, защото той притежаваше всички пътища към нея и тя не бе в състояние да произведе нищо. Роднините ми бяха в Гранд Сайта — пияни и ранени, но утре щяха да изтрезнеят и да оздравеят, а живите същества щяха да изпълзят от купчината боклук, за да ме разкъсат, задето съм я съживил. И най-лошото ще настъпи, когато се изправя срещу лицата на хората — тъжните, мъртвешки лица, изпълнени с надежда само до преди няколко дни.
— Виждаш ли. Куче, нещата не винаги стават както искаме, нали? — чух глас зад себе си.
Обърнах се и видях Шарън, но очите й все още говореха, че ако тя не би могла да ме убие, с удоволствие би гледала, докато го прави някой друг. Протегнах машинално ръка, тя машинално я пое. Пръстите ми обвиха нейните. Беше махнала пръстена, който боядисваше кожата й в зелено.
— Той е мъртъв — каза тя.
— Нима не сме всички?
— Да. Всички сме.
Един мъж крачеше на светлото и подканяше с ръка излизащите да побързат. Видях лицето му и го поздравих:
— Здрасти, Стенли.
— Мистър Кели, мадам — кимна той на Шарън.
— Кой ще им каже, Стенли? — попитах.
— Мистър Кели… всички ние вече знаем. Дявол да го вземе, не сме вчерашни. Живи сме отпреди теб, нали?
— Така е.
Един по един започнаха да излизат на светлината, така че виждах лицата им. Старчески, но усмихнати лица и в тях все още имаше младост, която сякаш казваше НЕ МЕ НАСТЪПВАЙ!, младост, която не беше борбена, а знаеща и можеща, отпечатана върху безумните сбръчкани усмивки. Стенли Крамър, избран за говорител, каза:
— Ние се досетихме какво търсиш. Братовчедите ти не можаха да го открият, но те дори не бяха сигурни, че съществува. Мислехме, че пакетът, който Джейсън даде на стария Пат, е само за запушване на уста, но ти дойде, започна да ровиш, а ние започнахме да мислим. — В ръцете му имаше кутия, в която можеше да се побере чифт обувки. — Ще ти обяснят как работи. Всички документи са тук. Това трябва да продължи живота на „Барин“ още много, много време.
— Кое, Стенли?
Чу се приглушен смях и той извади малко блестящо кълбо, с диаметър към пет сантиметра. Сребристият му метален блясък отразяваше мътната жълта светлина на лампите. Крамър се засмя и дръпна ръката си. Кълбото остана там, където беше.
Едва го докосна с пръст и то се понесе към мен.
— Антигравитационното устройство — обясни той. — Сега всичко е наред.
Някой пръдна.
Беше Крос Макмилън.
И тогава в старата дървена колона, точно между мен и Шарън се появи малка дупка, 22-и калибър —
