— Какво е необходимо?
— Чудо.
— Значи парите няма да свършат работа?
— Човекът на име Роланд Холънд не ти ли е обяснявал какви са плюсовете и минусите на финансите?
— Донякъде, могъщи Хънтър, но не ме бива в математиката. Имам проблеми с числата.
— Само с онази си работа нямаш проблеми, нали?
— Спести мръсните приказки за куклите си.
— Ако продадеш земята, ще поддържаш завода жив около месец, при това единствено защото общественото внимание е насочено натам. В момента, в който се насочиш към нещо друго… край.
— Струваш ми се потиснат — отбелязах.
— Естествено. Преживях една ера. Или епоха. Мъчно ми е като гледам как загива. Ти отвори кутията на Пандора и позволи на всички да надникнат в нея. Те захапаха стръвта и сега целият свят се срутва около тях. — Той замълча и ме изгледа изпитателно. — Колко суха пара имаш в момента?
— Останали са ми няколко милиона.
— Тогава забрави, освен ако не искаш да се правиш на дядо Мраз в град с недоверчиви деца. Само за един ден ще научат истината и ще се приберат у дома с попарени мечти. Казах ти, най-лошото нещо, което можеше да направиш, беше, че се върна.
— Глупости.
— Ти загуби. Куче. — Каза го напълно уверено.
Този път се наложи да преструвам.
— Глупости.
— Без значение от какво животно са произлезли, всичко това са лайна — каза Хънтър. — Не съм в състояние да разбера защо го направи.
— Исках само да се прибера у дома.
— Видя ли какво стана, след като го направи?
— Лайна.
— А какво стана с животните?
— Погледни зад себе си.
Бени Сакс придърпа нагоре колана с пистолета си, кимна и седна на стола до адвоката, но дори не го удостои с поглед.
— Открихме чия е колата.
— Можех да ви кажа, ако ме бяхте попитали.
— Пластичен експлозив.
— Аха. На ауспуха. Топлочувствителен.
— Доста знаеш.
— Така е, приятел.
— Обадиха ми се от Ню Йорк.
— Както се и очакваше.
— Не ми харесваш, Кели.
— От никого не искам да ми се възхищава. Какъв е проблемът ти сега?
— Някои хора от персонала на Макмилън са в града.
— Браво на тях.
— От охраната на другите му заводи. Изглежда имат нещо предвид.
— Тогава защо не ме пречукаха? Не съм се крил.
— Ето това не мога да разбера. Засега. Но рано или късно ще науча.
— Много добре, полицай. Само не забравяй, че работата ти е да охраняваш района си.
— Върви да пикаеш срещу вятъра, Кели.
— Веднъж опитах, но се олях целия.
Когато си тръгна, Лийлънд каза:
— Не разбрах това.
— Аз също — отвърнах. — Хайде да се върнем в залата. Разгромът трябва да е приключил.
Правните формулировки звучаха като папска проповед, но всичко опираше до едно — Крос Макмилън притежаваше „Барин Индъстриз“ и беше решил да разгроми „Барин Индъстриз“, и нямаше никаква надежда заводът или градът да останат живи. Сключените договори щели да се уважат, но да се изпълнят в други предприятия и „Барин“ щеше да остане празна черупка, в която дори рак отшелник не би се сврял.
В сградата машините работеха, а хората около тях се усмихваха, но ударът наближаваше и празничните дни щяха да останат само спомен. Колко пъти можеш да изругаеш, но така, че да звучи като че ли наистина си си ударил пръста?
По дяволите парите. Всички те имаха осигуровки и гарантирани пенсии и ако правителството запазеше социалната си политика можеха да получат дори повече — само че не искаха това.
Имаха единствено надежди и аз ги разбих.
Със сигурност на погребението ми щеше да има много хора.
И всички щяха да се смеят.
Запалих цигара и се облегнах на стената, за да го изчакам да излезе. Когато се появи, извиках:
— Здрасти, Крос. Чух че си искал да ме убиеш?
Той спря, каза на двамата с него да продължават, извади пура от джоба си и запали от огънчето, което му предложих. След като издиша дима встрани, отбеляза:
— Изразяваш се зле, Куче. Просто казах, че ще наредя да те убият.
— Не ти стига кураж да го направиш сам?
— Кураж имам колкото искаш, но защо да плащам сметката аз, след като можеше да го направи някой друг?
— И ти не се изразяваш правилно, щом толкова държиш на тези неща. Убийците ти сега трябва да са тук. Или си имал проблеми с наемането им?
Крос се усмихна и почувствах как се стягам. Не обичам приятелски нотки в гласовете при подобни ситуации, защото това означава, че гърбът ти не е толкова добре осигурен, колкото си мислиш и че си допуснал най-голямата грешка. Стиснах колта, без да го вадя от джоба си, но нищо не се случи, освен че Макмилън отново се усмихна и ме погледна прочувствено.
— Да излезем — каза той.
Оставих го да мине пред мен и когато се убедих, че е чисто, го последвах. Застанах отвън, пред голямата врата, до човека, който щеше да унищожи „Барин Индъстриз“ и гледах усмихнатите лица. Мислеха си, че светът е дошъл при тях, за да им снесе яйца и бяха приготвили кошници, в които да ги събират. Знаех как се чувствам — като нещо, пет килограма от което можеш да натъпчеш в торба за два килограма.
— Освободих ги — каза Крос.
Дори не му обърнах внимание. Чух думите, но не схванах смисъла. Дръпнах от фаса, запратих го в тъмното и се обърнах.
— Кого?
— Тези, които щяха да те убият.
— Дивотии.
— Имаш ли една цигара?
Подадох му пакета, запалих му и направих крачка назад.
— Можеха, не се съмнявай в това — заяви той.
— Може би.
— Мога да купя много такива хора.
— След известно време щяха да се уморят. Особено ако бях ликвидирал златната им мина.
— Не е съвсем така, Куче.
— Тогава ги пусни да действат. — Издухах дима право в лицето му, но той дори не мигна.
— Обичам да се отблагодарявам за услугите, които ми правят, съгражданино.
