парчета. То пък какво е правило там?
— Опитвало се е да открадне колата. Оставих ключовете на таблото.
Хобис сви рамене и запали фаса, който извади от джоба си.
— Един потенциален професионалист по-малко. Кой го е направил?
— Арнолд Бел.
Той кимна, без да вдигне поглед от фаса, който се мъчеше да запали. Най-накрая успя и дръпна жадно.
— Старият Бел се разнообразява. Обикновено действа с онова малко пистолетче 22-и калибър. Сещаш ли се как те е намерил?
— Градът не е толкова голям.
— Аха. Но не му е било и лесно. Мислиш ли, че работи сам?
— Поне така е тръгнал.
— Може да се е свързал с някои от тукашните.
— Не би го направил. Арнолд Бел предпочита соло изпълненията. Ако се справи с работата, голямото гърне мед остава изцяло за него.
— Щом му плащат в аванс.
Завих зад ъгъла и отново подкарах към завода. Тонът на Хобис ми се стори малко странен, затова го погледнах въпросително.
— Тази сутрин се обадих в Ню Йорк — каза той. — В Европа всичко е пратено по дяволите.
Стиснах кормилото.
— Как?
— Момчетата на Фльор тръгнали срещу Турчина и пробили търбуха му с един-два куршума. Турчина помислил, че ще мре и се разприказвал за едрата риба. Настъпил хаос, пипнали документацията му и някой от по-дребните риби също се разприказвали. — Хобис дръпна за последен път от фаса и го хвърли през прозореца. — Щяла да се разиграе добра сцена, но някакъв двайсетгодишен братовчед на един тип, който Фльор ликвидирал, успял да влезе с журналистическата си карта и му извадил очите с куршуми. Когато бойлерът гръмне, гърми светкавично, нали?
— Значи Гуидо може да е спокоен?
— Куче — каза Хобис, — стоял си настрана прекалено дълго. Оттатък ще решат, че са квит и когато бурята утихне, ще започнат отначало, но тук някой трябва да плати за грешните си преценки. Това е поучително и за другите, които се опитват да финансират нещо с пари на организацията. — Той изсумтя, което трябваше да мине за смях и добави: — Имаш какво да кажеш, нали?
Казах му за ковчега.
— Всекиму своето — отбеляза той, когато свърших. — А сега какво ще правим?
— Нищо не се променя. Дръжте завода под око.
— Щом плащаш. Кофти работа, но пък добри пари.
Оставих го край неговата кола, след това се измъкнах от двора, уверих се, че никой не ме следи и се обадих на Лийлънд Хънтър от една бензиностанция в края на града.
Беше събота сутрин и по обяд трябваше да се срещна със семейството. Два часа след това щеше да се проведе извънредно заседание на борда на директорите и се очакваше да присъствам.
Трябваше да си сложат цветя. Трябваше да наемат ръководител на траурната церемония, който да въвежда гостите с притихнал глас и лек поклон. Икономът полагаше всички усилия, но тайнствената усмивка на лицето му подчертаваше истинската същност на събитието. Погледът му ме обхвана като радар, без очите му да се отделят от лицето ми и разбрах, че знае всички отговори и ще се наслади на момента на откровението, когато всички карти се открият на масата. Поздрави Хънтър и мен с приятен глас, пое шлиферите ни и ни уведоми, че другите ни очакват в библиотеката.
Обърнах се към адвоката и вдигнах ръка.
— След теб, съветнико. Предпочитам да предизвикам драматичен ефект с влизането си.
Той ми хвърли изискан поглед и отбеляза:
— Един ден влизането и излизането ти ще станат едновременно.
— Като например се кача в кола, заредена с експлозив?
— Чудесен пример. Този ден наближава.
— Ще мисля за това, когато дойде.
Той кимна с безизразно лице.
— Може би е дошъл, храбри приятелю. Дочух някои зловещи слухове.
— Всички слухове са зловещи.
— Но не като този.
— Ще ми разкажеш ли за него?
— Не обичам да разпространявам слухове. Ако този е истина, съвсем скоро ще научиш за него.
— Добре. Е? Да влизаме. — Кимнах към библиотеката и го последвах до голямата врата.
Всички бяха там. Сцената не бе много променена от предишния път, с едно изключение. Сега никой не седеше зад бюрото. Бяха се скупчили в дъното на стаята, сякаш за да търсят закрила в близостта си. Държаха пълни чаши, преструваха се на весели с притихнали гласове, от всяка пора на телата им дишаше омразата. Все пак в поведението им долових нещо скрито, което означаваше, че пазят някакъв коз за най- накрая. Ако някога снимката на дядо ми от стената е гледала с удоволствие, мисля че беше в онзи момент. Очите му ме гледаха с дръзка предизвикателност и ми казваха, че бих могъл да прескоча капана, ако бях истински Барин, но копелетата нямат и троха шанс. Опитът беше добър, но беше само това — опит. Човек не се опитва да прескочи пропастта — или успява, или умира на дъното.
Никой не ме чу, когато промърморих:
— Майната ти, старец!
Седнах на ръба на бюрото, а Хънтър на стола зад него.
Дотук никой не каза „здрасти“.
Не се наложи адвокатът да им обяснява. Алфред и Дени само кимнаха и Хънтър извади акциите от куфарчето си. Подаде ми ги. Присъстващите ме гледаха, както ме гледаше дядо ми от снимката.
— Акции на стойност десет хиляди долара, които не струват нищо, Куче. Всичките са твои.
— И да не се бях се върнал, положението щеше да е същото.
— Удовлетворен ли си?
Бутнах красивите зелени листа обратно към него.
— Управлявай го вместо мен. И… да, удовлетворен съм.
Запалих цигара и погледнах братовчедите ми, които изглежда се наслаждаваха на питиетата си. Единственият, който не беше докрай щастлив, бе Марвин Гейтс, който неизвестно защо изглеждаше засрамен от себе си. Питието вече го бе хванало и проблемът му, какъвто и да бе той, постепенно потъваше в алкохолната мараня.
Алфред се настани в голямото кресло и вдигна чаша подигравателно.
— Поне ни остана Гранд Сайта, Куче. И всичко е платено. Няма ипотеки, няма дългове. И е налице чудесно предложение за покупка срещу няколко милиона долара.
— Много добре — отвърнах. — Това място никога не ме е интересувало.
— Все пак е приятно да знаеш колко пари дават за него.
— Хубаво.
— И нашето положение тук определя стойността на всички останали имоти наоколо. Можем да превърнем Мондо Бийч в безценно място или в ненужен боклук. Разбира се, нямаме намерение да увеличаваме стойността на имота ти. В края на краищата той ще се превърне в пясък, трева и боклук.
— Освен ако положението на завода изведнъж не се подобри.
— За това почти няма шанс, нали? — обади се Дени доволно.
— Не се знае.
Чух как Хънтър чука по бюрото с пръст, за да привлече вниманието ми.
— Те са добре запознати с положението. Крос Макмилън купи малка част от имението тук за баснословна сума. Следователно вече са на чисто, свободни и бъдещето не може да ги тревожи.
