— До грам. За милиони долари и всичките са мои.
Не беше нужно да гледам лицето й, за да доловя отвращението й.
— Какво смяташ да правиш с него? — попита ме след това и в гласа й се появи ненавист.
— Ще го продам, малката.
Този път не ме докосна. Направи крачка встрани и се сля със сянката.
— Мисля, че те мразя. Куче — каза Шарън много спокойно.
— Това е добре, защото не би могла да разбереш какво струва това нещо.
— Много добре разбирам. Трябваше да те послушам по-рано. Този свят щеше да е много по-добър, ако в него нямаше хора като теб.
— Тогава се навъртай наоколо и ще гледаш, когато го напускам.
— Ще го направя, Куче. Нали и без това искаше точно това?
Стомахът ми се сви на топка, но трябваше да го преодолея.
— Да.
Огледах, за да видя Ферис, очаквах да чуя сардоничния му смях.
Но той вече бе потънал обратно в миналото и ме бе оставил сам с ужасния си подарък.
23
Не можеш да запазиш поза на достойнство, когато пред очите ти зее грозната муцуна на автоматичен армейски колт 45-и калибър. Не и когато знаеш кой е типът, стиснал синкавата стомана и си бил сигурен, че си се отървал от него преди няколко часа. Не и когато си по чифт раирани долни гащи, без нищо друго и кльощавите ти крака не искат да застанат спокойно, а една фантастична руса красавица, с току-що озлобени от живота очи, те гледа с погнуса.
— Само още веднъж, приятелю, или „Уелър-Фабре“ ще се лишат от услугите ти завинаги. Знаеш новия номер за свръзка и знаеш къде е.
— Моля… мистър Кели, знаете какво ще се случи, ако ви кажа къде…
Ухилих се по стария гаден начин и стиснах дръжката на пистолета.
— Знам какво ще се случи, ако не го направиш.
Нямаше голям избор. Ако ми кажеше, поне щеше да има час преднина.
Той ми каза и аз го приспах — за да спи по-дълго — с дръжката на колта.
Прибрах пистолета, възвърнах нормалната си физиономия и се върнах при камиона с Шарън. Погледнах часовника си. До изгрев оставаше около час. Това беше времето, когато Ню Йорк изпадаше в следоргазмен транс, когато потъваше в задушени от смога сънища, времето между тези, които идват и тези, които тръгват. Дъждът правеше всичко възможно, но никога нямаше да успее да измие петната от железобетонната кожа на града. Запалих мотора на камиона и подкарах през града към една бензиностанция, откъдето трябваше да се обадя по телефона. Напълних резервоара, взех две кафета от автомата и се качих в кабината.
Когато Шарън пое димящата чаша от ръката ми, попита:
— Наистина ли щеше да го убиеш, Куче?
Включих на първа и освободих съединителя.
— Нямаше да е първият.
— Не те попитах това.
— Той СИ мислеше така.
Преди много години Фрийпорт беше мързеливо малко селце на Лонг Айлънд, намиращо се на съвсем малко разстояние от голямата зоологическа градина във Фън сити надолу по магистралата. Но това беше отдавна, преди да навлезе прогреса с калпавото си планиране и увеличаването на населението. Сега беше един най-обикновен задушаващ се град, с коли, паркирани броня до броня навсякъде по улиците, настояващо да се нарича „предградие“, борещо се с приливите и отливите на автомобилното движение и глобите за неправилно паркиране.
Открих улицата и намерих бледожълтата къща, която беше непосредствено преди пресечката. Влязох в алеята със загасени светлини.
Светлината от изток вече пронизваше мъглата, обвила крайбрежната ивица. В жълтата къща Чет Линдън сигурно спеше съвсем спокойно, защото знаеше, че е дал заповедта, че тя трябва да бъде изпълнена и че електрониката е огромна пречка, с която не може да се справи никакъв враг.
Шарън ме наблюдаваше как неутрализирах алармената инсталация с помощта на две хитри инструментчета, по начин, който сигурно щеше да накара Чет по-късно да сложи примки на шиите на така наречените експерти. Изчака ме спокойно докато се мушнах през прозореца и деактивирах вторичната инсталация на вратата, след което влезе. В стоманените й очи се четеше наслада от момента… бяха като очи на женско животно, очакващо мъжкаря да убие плячката.
Събуди се, когато почувства студената цев на колта под брадичката си и ме чу да казвам:
— Светлина, скъпа.
Лампата светна и Чет се отърси от съня окончателно, изпълнен с омраза към себе си, задето не се опита и не успя да посегне към пистолета, който измъкнах изпод възглавницата, му и продължи да лежи неподвижен, когато намерих армейския нож до крака му, на една ръка разстояние.
— Допусна груба грешка, Чет. Казах ти да ме оставиш на мира. Дори те предупредих какво ще стане, ако не ме послушаш.
Той наблюдаваше пистолета в ръката ми. Ударникът беше изтеглен назад, а дупката в предния му край приличаше на тунел за ада.
— Хитър си, Куче. Какво стана с Блеки и другите?
— Познай.
— Значи все пак ти прекрачи границата.
— Стани и се облечи.
Чет погледна Шарън.
— Виждала е мъже по голи задници и друг път — казах му.
— Трябва ли да се обличам, за да ме убиеш?
— Винаги си ми казвал, че съм човек със стил.
— За хора като нас винаги настъпва краят, нали?
— Винаги.
— Съжалявам, Куче.
— Не съжалявай.
— О, не за себе си. Съжалявам за теб. Не ми се ще да прекрачиш и тази граница. — Той отметна завивките и седна на ръба на леглото. Погледна Шарън. — А ти си… Знаеш ли кой е той? Знаеш ли всичко за него?
— Знам — отвърна Шарън.
— Разбирам. — Погледът му се премести върху мен. — Ти трябва да унищожиш всички, нали?
Свих рамене.
Всеки трябва да се бори за живота си. Когато знаеш, че ти остава само една минута, се опитваш да го направиш — можеш да изпаднеш в буйство, можеш да решиш да мислиш спокойно, но се опитваш. Чет предпочете да мисли.
— Можеш ли да го спреш? — попита той Шарън.
— Всички опитаха — отвърна тя. — Ти можеш ли?
Чет не се уплаши и не започна да моли. Облече се и отиде в собствената си всекидневна, където се разположи на един стол, за да се чувства комфортно, когато лодкарят дойде за да го преведе през реката. Питаше се кой ли може да чакаме в този час на денонощието и в този момент на вратата се позвъни. Изпратих Шарън да отвори.
Едрият мъж дойде сам, както му бях казал, видя ме с пистолет в ръка и не направи никакъв опит да си играе със собствения, който висеше готов на колана му. Беше професионалист от висока класа и нищо не можеше да го впечатли.
