Хънтър кимна, вгледа се в мен за няколко секунди и попита:
— Мислиш ли, че ще имаш време да се радваш на триумфа си, Куче?
— Толкова дълго съм съумял да остана жив… Оцеляват само най-издръжливите.
Тръгнах по стария път извън града, като умишлено заобиколих завода „Барин“, в чийто обикновено тъмен двор сега се снимаха нощни кадри и множество прожектори хвърляха подобни на чадъри отблясъци жълта светлина. Преди няколко поколения това би било нормална гледка. Тогава собствените прожектори на завода обливаха стените и го превръщаха в светлото сърце на града. Сега приличаше на последната глътка въздух на умираща риба.
На два пъти угасих фаровете, преди да завия, за да не рискувам. Бях следил твърде много коли нощем и съм ги разпознавал само по фаровете. Не исках същото да се случи и на мен. За по-голяма сигурност спрях на два пъти. Нямаше никой, така че свих по разклона към къщата на Люси Лонгстрийт, следейки пътя през монотонното щракане на чистачките.
Когато стигнах, завих по алеята, качих се по стълбите и почуках на вратата. Никой не отговори, така че почаках малко и почуках отново. Този път отвътре долетя крясъкът на Люси да вляза.
Тя седеше сама край масата пред празна чаша от кафе, тесте карти и почти запълнен лист за писане. Изглеждаше безумно ядосана.
— Къде е приятелката ти? — попитах.
— Изчезна временно. Не мога да играя сама, така че седни, красавецо. — Протегна крак под масата и изрита стола навън, за да ме улесни. После присви очи нетърпеливо и каза: — Чакай да сметна докъде сме стигнали с Бет и ще започнем наново.
Нещо с нея не беше както трябва и когато взе листа и химикалката, за да сметне резултата, видях как надраска пет букви, които нямаха нищо общо с играта, но пък бяха напълно ясни — капан.
Люси Лонгстрийт беше живяла достатъчно дълго, за да си представи какво може да стане, така че когато скочих от стола, тя вече се бе плъзнала под масата. Чух стъпките откъм входната врата зад гърба си и с първия изстрел успях да угася лампата. След това някакъв крак изрита оръжието от ръката ми и го запрати в другия край на стаята. Но шансовете ми вече не бяха лоши. Когото и да докопах, щеше да е враг, докато те трябваше да се уверяват лично, че са хванали именно мен. Първият се натъкна на юмрука ми, който натика зъбите му в гръкляна. По ръката си усетих лепкавата кръв. Когато той се блъсна в стената, аз се изтърколих вляво и дръпнах рязко краката на още един. Пистолетът в ръката му изтрещя и светкавицата от цевта опърли бузата му, навивайки кожата с изгорял барут. Сграбчих пистолета с една ръка, подложих коляно под лакътя му и е едно движение му счупих китката. Крясъкът му заглуших, като стоварих дръжката на пистолета върху черепа му.
Просто нямаше достатъчно време. Видях силуетът да се извисява над мен, долових движението и изработваните ми с години рефлекси сработиха. Дръпнах рязко глава, но металния прът успя да се стовари върху слепоочието ми. Ослепях от болка. Опитах се да помръдна, но не бях в състояние. Разбрах, че всичко е свършило, защото проблесна пламък на запалка и с периферното си зрение успях да различа силуета на автоматичен пистолет.
Когато чух трясъка изругах тихо и единственото, което успях да си помисля, беше, че това е най- глупавият звук, който съм чувал да издава пистолет и че да умреш в края на краищата не е толкова лошо, щом като смъртта може да изкривява звуците чак толкова и не те кара да чувстваш страданието от куршума. Никаква болка. Само огромна, тежка маса, която те натиска надолу, надолу, надолу…
Когато отново стана светло, примигнах за да махна сълзите от очите си и през звънтенето в ушите си чух Люси Лонгстрийт да пита:
— Добре ли си?
— По дяволите!
— Ще ругаеш по-късно. Сега изпълзи изпод този палячо, защото те изпоплеска с кръв.
Надигнах се на колене и усетих как трупът се изтъркаля от гърба ми на пода. Всички бяха живи и дишаха, но им беше много зле, особено на онзи, на когото Люси едва не изкара мозъка, като го цапардо-са с тежката старомодна лампа, която някога стоеше в средата на масата й в публичния дом.
Поех си дъх за около минута, а след това ги разгледах. Двама от тях не бях виждал никога, но третият беше стар приятел. Сега китката му беше счупена, а на черепа му имаше страхотна вдлъбнатина. Блеки Сондърс, главорезът от Трентън, щеше да види доста зор, докато обясни всичко това на Чет Линдън.
Чет щеше да види още повече зор, докато го обясни на мен.
Пурата, която Люси се опитваше да запали, беше скъсана на средата и не искаше да гори. Тя я изплю ядосано и затършува в джоба си за нова. Когато я запали, ми се усмихна криво.
— Като едно време, хлапе. Познаваш ли ги?
— Знам кой ги е изпратил. Какво стана?
Тя сви рамене, като че ли подобни неща й се случваха всеки ден.
— Нахълтаха преди около два часа. Изкараха акъла на Бет и момчетата.
— Какви момчета?
— Старият Стенли Крамър и Стони. Бет ги изпрати да изровят някоя помия за братовчедите ти. Намериха това-онова. Открили са едно от пострадалите момичета и то е написало писмо с всички подробности.
— Те добре ли са?
— Нищо им няма. Завързани са в кухнята.
— Слушай, Люси… не ми го разказвай на серии като по телевизията, нямам никакво…
— Спокойно, синко. Първо ми кажи какво ще правим с тия отрепки. Ако искаш, все още познавам някои хора, които…
— Остави това. — Минах покрай нея и след пет минути тримата бяха така завързани, че не можеха да помръднат, ако не решах аз. Намерих своята ютия, прибрах я и накарах Люси да седне. — Така. А сега ми кажи всичко.
Тя кимна към Блеки и дръпна от пурата.
— Този е приказливец. Много ти беше ядосан за нещо, Куче. Изглежда са ходили из града и са проверявали познатите ти, но не им е провървяло, докато не чули старият Джук да казва на Тод, че те е виждал, колко добро момче си бил и че имали нещо за теб. Джук се отплеснал и обяснил, че най-напред ще дойдат тук, а после ще потърсят и теб. Стенли и Стони дойдоха тук и изпратиха Джук да свърши някаква работа. Проследили са ги.
— Никой не ми се е обаждал.
— Опитваха се да те намерят.
— Не останах на никое място достатъчно дълго.
— Точно така. Решиха да те почакат. Дявол да го вземе, след като завързаха останалите в кухнята, единият от тези дори поигра на карти с мен. Копелето му с копеле мамеше и трябваше да се откажа. Знаеш ли колко ми струва тази лампа?
— Десет долара.
— Да, но тогава доларът беше долар.
Усмихнах й се криво и казах:
— Хайде да ги освободим от кухнята.
Страхът на Бет се бе превърнал във възмущение и тя бе готова веднага да ги залее с ведро вряла вода, но успях да я разубедя. Оставих я да ги изрита по главите един по един и да се наслади на приглушените стонове, които излизаха през запушените им усти. Крамър и Стони не искаха нищо подобно и се наложи да изпият по няколко солидни глътки от най-хубавия скоч на Люси, преди ръцете им да престанат да треперят. Също така не беше лесно да накарам Стони да си спомни къде е сложил писмото, но най-накрая го изрови от джобовете на едно старо яке, метнато на облегалката на стола.
Беше подробно, с места и дати, а в края се споменаваха още две имена на жени, които биха участвали в притискането, ако им се гарантира, че няма да пострадат. Самата тя била готова да свидетелства и в съда, ако нещата опрат дотам. Сега вече можех много сериозно да подпаля чергата на братовчеда Алфред.
Прочетох писмото и го прибрах в джоба си.
