— Благодаря — казах след това. — ще ви се отплатя както трябва за това.
— Не искаме нищо, мистър Кели — обади се Крамър. — Освен завода „Барин“ да заработи на пълни обороти.
— Ще ми се да можех да ти обещая това.
— Каза, че ще опиташ да го направиш.
— Без съмнение. Само че от опита до резултата разстоянието е голямо.
— Но ще опиташ?
Кимнах.
— Дори и Крос Макмилън да се озъби?
— Ще ми той да беше единственият, който ми се зъби. Тези тримата са само началото.
— А когато Крос чуе какво е…
— Не ги е изпратил той.
Погледите на двамата се срещнаха, после се насочиха към Люси.
— По-лошо ли ще става? — попита тя.
— Няма да повярваш, скъпа — кимнах с глава към другата стая, където онези тримата цапаха с кръвта си килима на Люси, — че тази страна на въпроса изобщо не ме безпокои. Скапаният Макмилън притежава достатъчно власт, за да навреди на когото си поиска, а аз не мога да му попреча по никакъв начин. У него са парите и изпитва достатъчно силна омраза към семейство Барин, за да разруши всичко тяхно с искрено удоволствие.
— Майната му! — изръмжа Люси.
— Опитай се да го кажеш на цял град, пълен с хора, в чиито очи светят току-що запалени звезди.
— Какво ще правим с приятелите ти оттатък?
Усетих как устните ми се разтеглят в усмивка и освобождават тялото ми от напрежението.
— Обади се на Бени Сакс да дойде да ги прибере. Не знаете нищо, освен че са нахълтали тук и са направили каквото направиха. Имате четирима свидетели, които ще потвърдят историята.
— Каква история?
— Много просто. Стенли се е измъкнал от въжетата, развързал е Стони и Бет и сте им разказали играта.
— Ние!? — гласът на Крамър изтъня от изненада.
— Разбира се. Тези типове няма да отрекат. Направете каквото ви казвам.
Люси не беше вчерашна. Очите й се свиха в гънките уморена плът и зениците й станаха колкото карфици, докато се мъчеше да прочете мислите ми.
— Добре, Куче — каза тя накрая. — Ще стане както искаш.
Тръгнах, докато Люси се обаждаше по телефона и Крамър ме изпрати до вратата. Когато я отворих, той ме докосна по лакътя. Стоеше в тъмното и не виждах лицето му, но в гласа му долових нещо странно.
— Не се безпокой много за онзи тип Крос, Кели.
— Защо, Стан?
— Защото от тревоги не остава време да направиш нищо друго. Ще видиш.
— Радвам се, че е останал поне още един оптимист — отвърнах аз.
Нощните светлини на завода образуваха малки мътни ореоли в дъжда. Камионите и караваните от западната страна на главната сграда бяха затворени и заключени, и единственият звук долиташе от матката будка на пазача, в която работеше телевизор и боботеха два леко пийнали гласа.
Бях вдигнал яката си, за да се предпазя от дъжда, който ме блъскаше откъм гърба. Промъкнах се през сенките на храсталаците, скрили фасадата на постройката, застанах зад тях и опипом намерих служебния вход. Вратата изскърца на несмазаните си панти и звукът отекна в празния коридор. Отдавна не бях влизал през тази врата и мястото оттогава беше ремонтирано многократно, така че се наложи да спра за миг, докато се ориентирам, след това тръгнах през тъмните помещения и стигнах до фоайето.
От другата страна, на мястото, определено за екипа на С. К. Кейбъл, видях познатия изящен гръб на една красива блондинка, приведена над някакви папки. С едната ръка прехвърляше напечатани картончета. Приближих се, насладих се за миг на светлината, която се процеждаше през русата й коса и казах:
— Здравей, красиво момиче.
Шарън подскочи, събори половината картончета на пода и рязко се обърна към мен, вцепенена от изненада.
— Куче! Дявол да го вземе! Никога не прави това! — Тогава видя лицето ми и очите й се разшириха. Мина доста време, преди да е в състояние да заговори отново. — Какво е станало с теб?
— Имах неприятности. Нищо ново. Нищо неочаквано.
Шарън стана и ме прегърна, забивайки пръсти в мускулите ми.
— О, Куче! Проклето Куче!
— Няма нищо, скъпа. Добре съм. — Отдалечих я леко и вдигнах брадичката й с ръка. — Войната се състои от отделни битки. Тази спечелих аз.
Тя се засмя и избърса сълзите от очите си.
— И предполагам на мен не се полага да знам какво се е случило?
— Предполагам, че си права. — Затворих вратата, заключих и спуснах всички щори. — Откри ли нещо?
— Не би трябвало да ти казвам нищо.
— Какво стана с осигурителните карти?
— Нищо. — Шарън ме улови под ръка и ме отведе до бюрото. — Проверих по два пъти всички, наети чрез Кейбъп и не открих нищо съмнително. Не съм детектив, но знам как се изготвят такива документи. Всички са редовни като зарове в Лас Вегас.
Разочарованието ме обля като течен катран и тя го долови. Изпитвах единствено онова тъмно, лепкаво чувство, което не позволява на човек да се махне от зоната на обстрела и го кара да стои там като някаква вързана коза, чакаща да дойде тигъра, за да я изяде.
— Но ми хрумна нещо друго — добави Шарън. Чувствах се толкова отвратително, че за малко да не я чуя. Най-накрая осъзнах какво ми говори и се обърнах, за да я погледна.
— Фабриката също наема хора. Помолих момичето в техния отдел да ми позволи да прегледам досиетата, защото спешно може да се наложи да наемем определени типажи. Нямаше много време, така че разгледах само най-възрастните — на около шестдесет години. По-стари тук не вземат на работа. Доста говорих по телефона, за да потвърдя самоличността им и попаднах на трима, за които никой не би могъл да гарантира. И тримата са дали за справка местни предприятия, но на две от тези места казаха, че такива хора никога не са работили там, а третото изобщо не съществува.
— Как се казваше то?
Каза ми и тъмното, лепкаво чувство започна да се разсейва.
— Имаш ли адреса му?
Шарън взе едно картонче и ми го подаде. Девет, нула едно, Шърман.
— Знаеш ли къде е?
— Да. Знам къде е.
— Не ми казвай, че не мога да дойда с теб.
— Не… няма да ти го кажа. Поне толкова си заслужила.
Тя се отдръпна и ме погледна косо.
— Съгласи се прекалено лесно. Това не ми харесва.
Долових умора в гласа й.
— Ще ти предложа великолепна клауза за спасение, скъпа.
— Какво?
— Няма значение. Ще видиш какво имам предвид.
Бях играл на топка на улицата, а на ъгъла паднах от камиона за лед. Сега беше павирана, но тогава беше само отъпкана от обкованите с желязо колела на конските каруци и на старите камиони „Мак“, задвижвани с верига. По едно време на тротоара сложиха газови фенери и ние висяхме на напречните железа и триехме гърбовете си в стълбовете като маймуни, за да се показваме пред момичетата. Сега
