улицата не беше кой знае колко по-светла — мръсните електрически лампи едва осветяваха основите на стълбовете си. Спрях край бордюра пред една стара, порутена къща, на второто стъпало на която с боя бе написано „901“, угасих мотора и слязох. Шарън ме последва, без да каже нищо, след това мушна ръка в моята и леко я стисна. Ноктите й се забиха в кожата ми. Дланта й беше потна. Натиснах звънеца и зачаках.
Никой не отговори. Натиснах звънеца отново. Опитах трети път и тъкмо се канех да проверя дали е заключено, от тъмнината в единия край на верандата се чу глас:
— Защо се забави толкова, Куче?
— Ферис — промърморих тихо. — Фабриката ти тук не е особено представителна.
— Но продуктът е висококачествен, лесно се пакетира, търсенето е страхотно, а печалбите — огромни. Ще влезем ли?
Сега вече беше стар, но годините не му се бяха отразили много. Влачеше крака, но това беше театър и когато си даде сметка, че разбрах, котката у него взе превес. Косата му беше сива и мека, а дрехите му торбести и износени, но тялото му беше все така мускулесто и жилесто, което показваше, че старите навици не умират лесно. Бе поддържал формата си, въпреки че вече не му се налагаше.
Когато му представих Шарън, той разтри тила си с ръка — стар знак, който означаваше, че трябваше да го запозная със статуса й, преди да продължи нататък. Ако се намирах в притеснено положение и тя бе част от играта, беше готов да натисне спусъка на собствената си месомелачка. Вече ме предупреждаваше да се махна от линията на огъня.
— Браво, приятел — припомних си отговора и видях как се отпуска. — Сега тя е част от отбора ми — обясних след това.
— Разбира се. Времената са се променили, но всъщност изобщо не се променят. Каква беше онази френска поговорка?
— Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите. Мислех, че вече не си жив, Ферис.
— Само вълненията умряха. Една сутрин се събудих и си казах, че светът не заслужава нито да го спасяваш, нито да го унищожаваш. При монотонното клане на времето дори изтънчената омраза и любовта към удоволствията се превръщат в чиста скука.
— Тогава защо се върна?
Ферис се отпусна на един стол и когато се облегна, износеното му вълнено сако леко се изду от пистолетите, които носеше от двете страни на колана си. Еднакви 9-милиметрови немски пистолети. Р-38, спомних си.
— Поради две причини — обясни той. — Най-напред, длъжник съм ти, задето получи онзи куршум вместо мен при последната работа в Берлин. Втората е чисто любопитство. Исках да видя как ще реагира един стар, оттеглил се професионалист, когато в скута му попадне големият.
— Не ме будалкай, Ферис. — В гласа ми се появи ледена нотка, която не можех да спра.
Той кимна и малките му очи се усмихнаха.
— Все още си умен, момче. Не трябваше да се отказваш. Да, наистина има още една причина. Светът се самозамърсява и скоро ще се самоунищожи. Можеш да обработваш боклуците, за да запушиш комините и да въведеш рециклиращи се бутилки, но никой не е в състояние да изчисти мръсотията, от която двамата бяхме част. Помислих си, че може би ще опиташ.
— Откога се интересуваш от екология?
— В деня, когато един млад човек, когото познавах и когото съм обучавал, ми каза, че придружава до Щатите пратка хероин за много милиони долари и че надушва грабеж. Уреди смяната, но не прояви достатъчно внимание и го убиха в един марсилски ресторант.
— И за всичко обвиниха мен.
— Нищо по-естествено от това. Нагласих всичко така, че да сочи към теб, но тъй като ти имаш репутацията, реших да ти предам щафетата и да те оставя да започнеш оттук. Прекалено стар съм, за да се забавлявам, парите и игрите за мен вече не означават нищо. Ти си достатъчно млад, за да се насладиш на всичко това. — Той погледна Шарън, все още усмихнат. — Освен ако наистина не си се оттеглил.
Можех да застрелям старото копеле в същия момент, но от цялата работа не беше изключено да излезе нещо забавно, така че му се ухилих с присвити устни.
— Оттеглил съм се, но да приемем, че са ме повикали на консултация. И… още нещо. Как ме откри?
— Изобщо не си направи труда да прикриеш следите си, синко. Доста глупаво, нали?
— Изобщо не съм си правил труда да мисля за това.
— Но без съмнение създаде доста проблеми на всички останали. Доста време им отне, докато научат къде си. — Той се засмя. — Хубава работа свърши с Брайди Гръка и Маркъм.
— Не ги убих аз.
Той пак се засмя и забарабани с пръсти по перилото на стола.
— Знам. Но всички останали бяха твое дело, нали?
Нямаше смисъл да му отговарям. Знаеше отговорите.
— Кой остана, Куче? — Знаеше и този отговор, но искаше да го чуе от мен.
— Арнолд Бел.
— Той е от новите, Куче. Чувам, че бил дори по-добър от теб, в дните на най-голямата ти слава. Платено му е в аванс и той е от хората, които са изцяло посветени на работата си. Ти си най-голямото предизвикателство пред него и след като те премахне, той ще е първият в бизнеса. Ще дойдат други като Фльор и Турчина и те винаги ще се нуждаят от услугите на хора като Арнолд Бел, за да държат навлеците настрана от империите им. Направиха всичко възможно, за да те очистят, защото ти си най-голямата заплаха за всички тях. Докато си жив те никога няма да се чувстват в безопасност. И изпращат най-големия стрелец и всички преимущества са на негова страна.
— Мислиш, че ще може да ме пипне?
— Разбира се. Знаеш как става в нашия бизнес. Винаги тези, които се издигат, премахват онези, който се канят да излязат.
— Тогава защо си ме накиснал?
— Понякога старците имат нужда от завръщане към миналото, за да освежат спомените си. На моята възраст човек може да живее само с това. Съжалявам, че няма да съм тук, за да го видя. Предполагам, че ще е кървава история. Може би ако ме беше открил малко по-рано, шансовете ви щяха да са равни, но ти се забави, приятел. Рефлексите ти са налице, но старият компютър вече не работи така бързо, както преди. Старите кучета ги приспиват, синко. Готов си за инжекцията.
— А не мога ли да излая за последен път? — попитах.
Ферис кимна.
— Можеш дори да изръмжиш.
— Много ти благодаря. Къде е стоката?
— В един стар камион отзад. Не си прави труд да ме питаш как съм я докарал дотук и как смятам да се върна у дома. Един ден всички ще го прочетат в мемоарите ми. — Той бръкна в джоба си, извади ключ за стартер и ми го подхвърли. — Както се изразяваше някога, топката сега е у теб.
Беше скрит в сянката на къщата. Стар закрит Додж с изпомачкани калници и врати, които се отваряха със сила. Откъм страната на шофьора нямаше стъкло, а дупките на седалката бяха покрити със старо войнишко одеяло. Ключът ставаше за задната врата и когато я отворих, запечатаният орехов ковчег заблестя с мека светлина от пламъка на кибритената клечка. Шарън ахна и ръката й стисна моята. Освободих се, качих се в каросерията и счупих печата на капака. Когато видя, че надничам в тапицирания със сатен сандък, лицето й пребледня, а очите й светнаха.
— Куче… — едва долових шепота й.
— Това е най-големият труп на света, скъпа. Тук има достатъчно хероин, за да наблъскаме със свръх- дози всички наркомани в Ню Йорк едновременно.
Затворих ковчега и слязох от камиона.
— Куче… — повтори тя пак. — Хероин?
— С голямо „X“.
— Твой?
