— Каза само, че и Червения барон го убиват.
— Чете прекалено много комикси.
— Всичко ли свърши?
Кимнах.
— За теб, да. Всичко свърши.
— Елиът е проявил филмите. Надявам се да ти помогнат. — Тя глътна последната капка кафе. — Разбрах, че вече си едно голямо „М“.
— Голямо „М“?
— Мъртвец.
— Колко си права.
— Някой се е минал съвсем левашки, нали?
— Точно така, скъпа.
Шарън ме удари с юмрук в корема, заболя я и аз целунах ръката й, за да й мине. Ако ме беше ударила сантиметър нагоре, щеше да се успее, но улучи токата на колана и ожули кокалчетата си. Тази реакция ме накара да се засмея с женствеността, която се криеше зад нея.
— Ти си мръсно копеле! — каза тя.
— Ако не е вярно, защо всички ще ме наричат така?
— Ще ми се да имах пистолет!
Подадох й моя.
Не знаеше как да го държи, така че ми го върна.
— Можеш само да гледаш отстрани, малката.
— Гадна, шибана свиня!
— Затвори си устата и ме целуни.
Нахвърли се върху мен като тигрица — толкова разгорещена и мокра, толкова жадна, че трябваше да я сграбча, за да я укротя. Продължихме да се изяждаме един друг живи, докато играта стана толкова свирепа, че се наложи да се отдръпнем с обезумели от изненада погледи.
— Не така, скъпа — казах аз.
— Така — усмихна се тя.
Дъждът отново се усили и ни раздели, но в началото дори не го разбрахме.
Най-накрая тя облиза капчиците от устните си и сбърчи нос.
— Странни неща се случват, нали?
— Понякога.
— Защо трябваше да чакаш толкова дълго, преди да ми разкажеш за себе си?
— Трябваше да свърша някои неща.
— Понякога много се ядосвах. Дори си казвах, че щеше да е по-добре, ако не те бях срещнала.
— Може би наистина е така.
— Но кой тогава щеше да ме научи на нещата, които ми остава да науча?
— Едва ли са много, котенце.
Тя ме изгледа с насмешка и едва не посегна да ме удари пак, но си спомни разкървавената си ръка.
— И още нещо…
— Загубата на девствеността е нещо естествено — казах й аз. — Природата осигурява наслада, която да притъпи болката и любов, която да замени съжалението от загубата на невъзвратимото.
— Няма нужда да философстваш толкова. Забравяш забавлението.
— Ти го помни.
Неочаквана светкавица превърна сивия ден в мътно син и зачакахме тътена на гръмотевицата. Той долетя, отекна в далечината и Шарън улови ръката ми.
— С какво мога да ти помогна?
— Има ли как да се добереш до досиетата на наетите от кинопродукцията хора?
Шарън кимна.
— Разбира се.
— Добре. Искам да провериш всички, наети отвън, но не по-млади от да кажем… седемдесет. Провери осигурителните им карти и ако намериш някоя, която изглежда прекалено нова или умишлено състарена, отбележи я и ми се обади. Ако те питат нещо, кажи че е във връзка със застрахователната политика на компанията ви.
— Някакво конкретно име?
— Този не би използвал своето.
— Можеш ли да ми кажеш защо?
— Не.
— Това ще те изложи ли на някаква… опасност?
Поклатих глава.
— Ако не го открия, ще стане по-лошо.
— Добре. Ще се опитам, Куче.
— Ти си кукличка.
— Аз съм девственица.
— Всяка мадама е била такава някога. Не му придавай чак такова значение.
Тя се усмихна дяволито, напръска ме с малко дъжд и тръгна към главната сграда. Някой наду свирка под голямата шатра и почивката свърши. Хората от екипа се отправиха към местата си с наведени заради дъжда глави. Избрах подходящия момент, тръгнах с трима от тях, заобиколих оградата със зяпачите и отидох до колата. Трябваше да изчакам няколко минути, докато успея да се мушна в движението, което не беше лошо, защото всеки, които имаше намерение да ме проследи, щеше да попадне в истинско задръстване. Знаех къде да отбия. Когато стигнах до улицата, която ми трябваше, свих надясно и продължих нататък, без да отделям очи от огледалото. Направих още два завоя и едва тогава се успокоих. Този път след мен нямаше никой.
Елиът Емблър ми подаде плика със снимките, прибра парите и благодари за бакшиша, който закръгляше сметката. Беше разглобил оборудването и бе сложил всичко на мястото му. Попита ме какво да прави с негативите. Казах му да ги пази още десет дни и ако не дойда да ги взема, да ги изгори.
Петнайсет минути след това бях в хотела и хванах Лийлънд Хънтър, точно когато се канеше да тръгне към Ню Йорк. Дадох му снимките. Той ги разгледа внимателно и аз казах:
— Сега ти си на ход, съветнико. Мисля, че волята на стареца е изпълнена. — Хънтър ми хвърли изпитателен поглед, но преди да успее да заговори, го прекъснах с жест. — За залагане на капан не се споменава нищо, нали? Братовчедът Дени се напъха в него изцяло по своя воля и ако искаш да знаеш, бих могъл да го понатисна, за да обясни някои тайнствени събития, станали в този, град, които местните хора предпочитат да заровят в боклукчийската кофа на времето.
— Не мисля, че ще се наложи, но ми се струва, че всичко това си е чиста загуба на сили и време. Какво ще спечелиш?
— Десетте бона.
— В удостоверения за акции. Не е нужно да ти казвам каква ще е бъдещата им стойност.
— А колко пъти пък аз трябва да ти казвам, че съм оптимист?
— Като всички онези, които са загинали, докато са се опитвали да летят, преди братя Райт да открият как става това.
— От теб искам само да подготвиш документите.
— Кога смяташ… хм… да се срещнеш с тях? Всъщност това не се налага, знаеш.
— Налага се. Искам да доведа нещата докрай. Остава и братовчедът Алфред.
— Разбирам.
— Какво ще кажеш за събота вечер, съветнико?
— Много добре.
— Уговори подробностите.
