срещу слаба защита. Беше готов да троши кости, изпълнен с увереността, че всички шансове са на негова страна и се наслаждаваше на ефекта. — Както споменах, направих някои проучвания, мистър Кели.
— Пак започваш с този официален тон. Зарежи това, Дик.
— Добре. — Замълча и ми подаде още една цигара. — Може би няма да ти е приятно младата дама да чуе всичко това?
— Защо не? След като го знаят всички?
— Шарън?
Тревогата съвсем ясно се четеше в очите й, но аз свих рамене.
— Говори.
— Нали не възразяваш да поглеждам бележките си?
— Не, разбира се.
Лейгън извади малък бележник, отвори го и се вторачи в него. Цялата проклета история беше театър, но ми беше все едно.
— Освободил си се от армията в Англия през 1946-а и си предпочел да останеш там, вместо да се върнеш в Щатите.
— Така е. — Дръпнах от цигарата. Беше добра. Шарън ме гледаше съсредоточено.
— Имал си приятел, който се е оказал математически и финансов гений.
— Точно така. Роли имаше усет за бизнес.
— Но не и пари.
— По онова време положението му беше отчайващо, ако трябва да бъдем точни.
— Но — Лейгън продължи веднага, — Ролан Холанд е получил финансов подарък от някого — дадох му да разбере, че приемам наблягането на тази дума с насмешка — и е успял да го превърне в значително състояние за доста кратко време. Всъщност, станал е милионер за една нощ, както се казва.
— Напълно законно — отбелязах аз.
— Несъмнено. Във всеки случай той е решил да върне жеста на своя благодетел и му е превел значителна сума, която на свой ред е била вложена в дейности, които… да кажем, не са били съвсем законни.
— Защо не оставиш заобикалките и не ги наречеш направо престъпни?
— Добре, престъпни. Става дума за гигантски операции на черния пазар, които са донесли огромно състояние, но в същото време са свързали въпросния човек с една от най-злокобните престъпни групировки, съществували някога в Европа. — Лейгън ме погледна, видя как пускам кръгчета дим към белия като сметана таван на колата и се обърна напред, спокоен, че държи положението в ръцете си. — Но не е само това. Престъплението поражда престъпление. Черноборсаджийството с лекарства преминало в черноборсаджийство с цигари, след това с оръжия и накрая стигнато до най-едрия престъпен бизнес — търговията с наркотици.
— Това не е краят — отбелязах аз.
— Какво имаш предвид? Премахването на хора?
— Наречи го убийство.
— Ах, да. Не бъди толкова самодоволен. Неофициален въпрос, отричаш ли всички тези неща?
— Съвсем официално, не.
— Убивал ли си?
Пуснах още едно кръгче дим.
— Разбира се.
— Удивително искрен си.
Много лошо, че изобщо не можеше да разбере. Оставих го да говори.
— Шеф на най-голямата европейска престъпна организация — продължи той. — Връщаш се тук. След себе си носиш смърт и унищожение.
— Дявол да го вземе! Зарежи поезията. Пишеш статия, нали?
— Все още не съм я написал. В момента събирам факти. Между другото, как се справям?
— Прекрасно — отвърнах.
— В Ню Йорк имаше инциденти, тук също… Полицията е проверила всички тях. Работа на експерт.
— В какъв смисъл?
— Всичко е свършено умно и предвидливо. Но това не е краят. Очаквам финалното убийство.
— И тогава ще се нахвърлиш?
— С удоволствие.
— А кой ще го извърши?
— Всички, които очакват да получат милиони долари от една пратка хероин, която ти… си отклонил?
— Смахнал си се, журналисте.
— Някакви възражения, мистър Кели?
Дръпнах за последен път от цигарата, свалих стъклото и хвърлих фаса навън. Шофьорът и ченгето се обърнаха за миг към колата, после възобновиха разговора си.
— Никакви възражения. Просто искам да чуя версията ти.
Лейгън се усмихна тайнствено под мустак, погледна Шарън, после пак се обърна към мен.
— Струва ми се, че по някакъв начин тя действа като катализатор. Когато започнеш да се скапваш, ще се скапеш без остатък.
— Не преставай да говориш.
— Може и да замълча.
— За да ме убият?
— Точно така. Известни са ми и други неща.
— И не искаш да ме предупредиш, за да не се подготвя?
— Естествено, че не.
— Думи на добър репортер. Готов на всичко, за да стане дописката.
— Обвиняваш ли ме?
Усмихнах му се злокобно и той се сви в черупката си. Отворих вратата, излязох и отворих другата, за да слезе Шарън. Тя взе папката си, измъкна се навън в дъжда и застана зад мен. Аз се наведох към стъклото и показах на Лейгън всичките си зъби още веднъж.
— Естествено, че не — казах.
Изчакахме на дъжда, докато той махна на шофьора си и потегли, а после Шарън ме дръпна за ръката и ме заведе до оградата, където висяха зяпачите, без да каже дума.
Някой наду свирка. Статистите излязоха изпод шатрата, стиснати сандвичи и книжни торбички. Отправиха се към един човек с жълт дъждобран, получиха напътствия, застанаха на местата си и когато включиха камерата, тръгнаха към големия портал на „Барин Индъстриз“.
— Вярно ли е всичко това? — попита Шарън. Обърнах се към нея.
— Пропусна най-хубавото.
— Наистина ли си престъпник?
— В известен смисъл.
— Но си убивал хора?
— Често, скъпа.
— След всичко, което си започнал… тези хора тук…
— Никой няма да пострада, котенце.
— Той спомена, че ще се случи нещо още по-лошо.
— Прав е.
— Куче…
— Остави това, русокоса кукличке. Изживял съм живота си. Опитах се да се махна, но не искат да ме оставят. Това е краят. Не го вземай навътре. Надхитрявал съм ченгетата на три континента, оставил съм своя малък отпечатък в обществото, няма кой да плаче за мен, така че какво ме интересува, разбираш ли? Всичко свърши, само че преди проклетият последен чип да отиде на масата, ще изчистим къщата както трябва.
