Бяха променили сценария, за да се възползват от дъжда. Според прогнозата трябваше да се очакват три дни с обилни валежи, докато облаците се изнесат над Атлантика и сега една малка армия от облечени в дъждобрани хора се щураше между брезентовите навеси, пазещи камерите и магнетофоните. Готвеше се следващият кадър. Звездите бяха прибрани на сухо в огромна каравана, където се смееха и подрънкваха с чаши, а второстепенните роли и статистите висяха под една голяма шатра.
Около района бе поставена полицейска ограда и въпреки дъжда, когато нямаше какво да се гледа, край нея се бе събрала тълпа местни зяпачи. Някои носеха фотоапарати, готови да снимат птичето, щом изхвръкне от караваната. До бордюра бяха паркирани две полицейски коли, а десетина полицаи разговаряха лениво с приятели отвъд преградата.
Мина половин час, преди да зърна Хобис и Сатъра. По някакъв начин бяха успели да се присъединят към служителите на С. К. Кейбъл и сега охраняваха района с подострени пръчки в ръка. Старият войнишки трик — никой не те закача, ако се занимаваш с нещо. Казах им да ме чакат до един камион след пет минути, заобиколих караваните и камиона за гардероба и отидох при тях.
Хобис нямаше вид на щастлив човек. Извади цигара, запали я и хвърли клечката в локвата до краката си.
— Прекалено спокойно е, Куче.
— Това е добре — отвърнах аз.
— Никак не е добре. Вони.
— Как така?
Погледът му се плъзна покрай мен към тълпата пред оградата.
— Там има някой. Чувствам го.
— Само с чувства не става.
— Лицата. Никога не съм ги виждал, но са специфични. Движат се различно, изглеждат различно. Разбираш ли?
— Разбирам.
— Там има някой. — Той дръпна още веднъж от цигарата, събори огънчето и пусна фаса в джоба на ризата си. — Може би знаеш.
— Досещам се, но това не влиза в задълженията ви. Вие двамата се грижете за Шарън и Лий.
Сатъра избърса дъжда от лицето си с ръка и отбеляза:
— Никой не се интересува от тях.
— Знам. Искат мен.
— Може би трябва да се въртим около теб.
— Зарежи това. Ако ви видят, ще заиграят хитро. Предпочитам фронталната атака, ако ще има такава.
— Луд човек! — обади се Сатъра. — Би трябвало да знаеш за какво става дума. Тези хора те познават много добре. Никога няма да тръгнат открито срещу теб.
— Мисля, че те ще го направят.
— Погребението ще е твоето.
— Може би тяхното.
— Поне ни е платено предварително — каза Хобис. — Лошото е, че ми е приятно да си изкарвам парите по този начин. Между другото, това онази вечер твоя работа ли беше?
Кимнах.
— Спретнато. — Той ме погледна одобрително и се ухили. — И аз не бих могъл да го направя по- добре.
— Благодаря. Стойте близо до приятелите ми. Бурята едва сега започва да се надига.
— Добре. Ако открием някой от онези типове, ще ти съобщим.
— Направете го.
Изчаках, докато се отдалечат и отново тръгнах във вятъра и дъжда, който превръщаше земята в кална каша малко преди да я залее с потопа, затаил се зад ниските надвиснали облаци. Беше рано следобед, а сякаш бе привечер. Най-малкото всички се чувстваха скапано.
Освен Дик Лейгън, който седеше на задната седалка на един кадилак с климатична инсталация и изобщо не се изненада, когато се настаних до него.
— Трудно е да те намери човек, Куче.
— Не чак толкова.
— Седя тук почти… — той погледна часовника си — два часа.
— Мен ли чакаш?
— Помислих си, че ще искаш да знаеш.
Той ми предложи пакета си с цигари. Взех една и я запалих от златната запалка, която ми поднесе. Отворих прозореца леко, за да може димът да излиза навън.
— Грешиш, приятел. Интересуват ме само методите ти. Мога ли да направя нещо за теб?
— След малко. Чакам твоята… приятелка.
— Моите приятели са малко.
— Тази е нещо специално. Всъщност… ето я, идва.
В прекалено големия за нея дъждобран Шарън приличаше да изоставено джудже. Тя махна качулката и по косата й заблестяха водни капчици. Засмя се, отвори вратата и скочи до Дик, без да ме забележи. След това по лицето й се изписаха няколко физиономии едновременно и едва тогава се усмихна пак.
— Здрасти, Куче.
— Здравей, кукло. — Ухилих й се в отговор и хвърлих цигарата през прозореца. — С минипола ми харесваш повече.
Тя сви рамене, измъкна се от дъждобрана, извади някъде от гънките му няколко папки и седна. Полата й се дръпна до средата на бедрото.
— По-добре ли е така?
— Много.
Шарън се вгледа в двама ни за миг, после махна от челото си залепените от дъжда кичури коса и попита:
— Да не би да прекъснах важен разговор? Когато ме повика…
Дик Лейгън я потупа бащински по бедрото и се изкиска.
— Никакъв разговор. Предполагах, че ще се срещна с двама ви поотделно, но щом се събрахме…
— Какво си наумил, Дик? — попитах го.
— Няма нужда да бързаме, момче. В края на краищата аз съм само един репортер, който си върши работата в името на обществения интерес, а ако прочетеш последните вестници, ще се убедиш, че е точно така. Заводът на „Барин Индъстриз“ се задейства отново, на територията му се снима филм, в смятания за мъртъв град се съживява някакъв нов дух и така нататък, но близките до събитията хора долавят, че над всичко това витае един злокобен призрак, възприел формата на мистър Крос Макмилън. И когато дойде развръзката, тя със сигурност ще е подходяща за отразяване в пресата.
— Само в местната, Дик.
— Може би. Но участваш и ти. Куче. Голямото неизвестно. Тоест, досега.
Шарън помръдна на мястото си, а лицето й доби напрегнато изражение. Аз свих рамене.
— Да й кажа ли, Кели? — попита Лейгън.
— Защо не? Просто гледай да документираш отговорите. — Обърнах се към него и го погледнах. Това, което той видя на лицето ми, го накара да се изтегне като струна. Езикът му облиза внезапно изсъхналите му устни, но вече беше стигнал дотук и нямаше как да не продължи. Стрелна с очи едрия си шофьор, който разговаряше с едно от местните ченгета на около петдесетина метра и увереността се върна на лицето му.
— А може би ще проявиш суетността да ги документираш сам, Куче.
— Известно е, че съм правил това.
— Куче…
— Спокойно, малката, остави човекът да говори.
— Благодаря — кимна Лейгън. Долових причината за тона му. Смяташе, че е голям състезател и играе
