разлика, нали?
Може би вятърът имаше глас, но нещо ми отговори:
— Точно така, синко.
Кимнах и продължих по пътеката. Долу на брега видях озъбен скелет, с черен плащ. Имаше всички оръжия. Освен голямото. То беше у мен.
Събранието на акционерите се проведе и аз загубих. Притежавах цяла кутия хартия и бях избран в борда на директорите заедно с братовчедите си, но Крос Макмилън стана председател. Неговият пълномощник разполагаше с цялата власт, полагаща се на шеф и до това положение бяха довели само няколко колебливи гласове, но това се оказа достатъчно. За мен остана само съмнителното удовлетворение от факта, че Дени и Алфред разбраха кой е купил всички обезценени акции и че парите за тях бяха хвърлени на вятъра. Наистина, притежавах Мондо Бийч, но те имаха Гранд Сайта. Имението стоеше като стълб сред всичко останало и беше тяхно. Тяхно. Съветникът би могъл дори да го дока- [???]
Но времето изтичаше и те го знаеха много добре. Само аз не го знаех.
Бяхме се отървали от идиотите, седях срещу Лийлънд Хънтър и наблюдавах как си играе с питието си.
— Изгуби, момче — каза той. — Опитах се да те предупредя.
— Само опитването не върши работа.
— Знаеш ли, че ако поиска, Крос Макмилън може да спре и филма?
— Знам.
— Какво друго знаеш?
— Че няма да го направи.
— Защо?
— Защото иска да падна, ето защо.
— Но ти няма да паднеш?
— По дяволите, съветнико, не мога!
— Отказваш да напуснеш?
— А защо да умираме, преди да ни е дошло времето?
Лийлънд остави чашата и ме погледна.
— По-лош си от баща си.
— Актьори по наследство, адвокате.
— Наумил си нещо.
Довърших питието си.
— Нищо, което мога да ти кажа.
— Защо не?
— И без това няма да повярваш.
— Защо не? — повтори той.
— Веднъж ме предупреди. Мисля, че сега съм проучил ситуацията.
— Обясни ми я.
— Как бих могъл? Ти си стара юридическа хрътка.
— Мисля, че можеш. Какво знаеш?
— Както се изрази един мой стар приятел, направих няколко предположения.
— Разбирам.
— Глупости, нищо не разбираш.
— Добре. Като твой адвокат те питам, искаш ли нещо от мен?
— Разбира се, съветнико.
Дявол да го вземе, започвах да се напивам, а не можех да си го позволя. Бръкнах в джоба си и извадих един стар плик. Запълних един лист с жалкия си почерк и накарах Хънтър да се подпише. След това му хвърлих двете книжки от банката.
— Това достатъчно ли е? — попитах.
— Трябваше да станеш адвокат — отвърна той. — Ако това беше писано от умиращ, щеше да бъде зачетено от всеки съд. Почеркът…
— Смятай ме за мъртвец, могъщи Хънтър. Какво значение имат няколко дни?
— Изборът е твой, Куче.
— Разбира се. Между другото — добавих, — чукал ли си онази мадама пак?
Усмихна се непринудено и блажено.
— Взех ги и двете за любовници, докато си намерят някой по-добър. Даже им дадох и зестра.
— Стар мръсник си ти.
— Аз съм възрастен секси гражданин.
— А те?
— Един мъж на моята възраст трябва да се задоволява с това, което има, а си мисля, че и те са ми благодарни за нещата, които им давам и които не биха могли да имат по друг начин. Странното е, че клиентите ми сега сякаш имат по-високо мнение за мен. Помниш ли секретарката ми?
— Само не ми казвай, че си оправил и нея!
— Не съм, но тя ни хвана да се чукаме с полякинята. Изпусна очилата си и ги настъпи. — Хънтър се изправи ухилен. — Ако искаш да знаеш, когато я погледна, се появяват известни физически… а…
— Възбужда се.
— Точно така.
— Възрастен секси гражданин! Ти си мръсен старец.
— Не е ли хубаво?
— Надявам се да ти е мъчно за мен.
— Не се съмнявам в това, Куче. Просто ми направи една услуга.
— За теб всичко, съветнико.
— Все още не си умрял.
Повторих неговите думи:
— Не е ли хубаво? Едва ли е някаква утеха, но мисълта е приятна въпреки всичко. — Запалих цигара и поех дим. — Кога Крос ще изсмуче „Барин“?
— Разгрома?
— Да.
За първи път го видях да вади сребърно цигаре, да си избира дълга, тънка пура и да отрязва края й. Беше нещо репетирано и съвсем ново — само полска курва може да те научи на такива номера.
— Скоро — каза той. — Може би след като утихне шумотевицата. Няма как да не стане, знаеш това.
— Не, не знам.
— Какво, според теб, можеш да направиш?
Усмихнах се и му показах зъбите си — големи, тлъсти, без нито една паднала пломба.
— Например да вдигна още малко шумотевица.
— Не ми харесва тона ти.
— На никой не му харесва, съветнико. Това е едно от нещата, които пазя за резерва.
— Неприятности?
— Абсолютни. А може би не. Зависи от обстоятелствата.
— Кои обстоятелства?
— Всички хора се чукат, могъщи Хънтър.
— Отново ме плашиш.
— Такива са намеренията ми. Между другото, къщата е добра. Благодаря.
Адвокатът ми сви рамене.
— Парите са твои.
— И полякините — отговорих. — Забавлявай се.
