— Да?
— Не се опитвай да слагаш бомба в колата. Веднага ще позная, а освен това може да умре някой невинен.
Той не отговори. Затвори телефона, а аз се ухилих, защото всичко беше в мои ръце. Но отсега нататък трябваше да се пазя от още нещо.
Роуз ме чакаше на една маса в дъното на бар „Аркада“ — малко заведение, борещо се да оцелее, без да обръща особено внимание на това, което става наоколо. Мъжът и жената, които го държаха, бяха остарели заедно със сградата и сега приличаха повече на дървени кукли, отколкото на хора. Роуз бе дошла четвърт час по-рано и си бе поръчала хамбургер. Когато влязох, тъкмо се канеше да го захапе. Аз също поръчах и седнах срещу нея.
Усмихна ми се леко и каза „здрасти“, но лицето й бе засенчено от облак, който по-рано го нямаше.
— Как се справяш, скъпа?
— При страхотен тип ме изпрати!
— Проблеми?
Тя поклати глава.
— Изведе ме да хапнем и пийнем по нещо, а после ме остави в хотела.
— Не го ли покани да се качи с теб?
— Остави ме да действам както си знам. Държи той да е агресорът.
Донесоха ми хамбургера и го залях с кетчуп.
— Може и да греша.
— Не грешиш. Познавам признаците. Казах ти, и друг път ми се е случвало. — Роуз ме изгледа за миг и видях, че облакът все още засенчваше чувствата й. — Когато приех да го направя, мислех, че ще мога да се справя. Сега не съм много сигурна.
— Защо?
— Куче… ако тази игра е само на ужким…
— Не е — отговорих.
— Да, ти играеш само на вързано. — Тя кимна леко. — Както снощи.
— Снощи? — отхапах голямо парче от хамбургера и се вгледах в нея.
— Не се прави, че не знаеш.
— Да съм влязъл в дранголника?
— Може би още не са те хванали.
— Тогава да почакаме, докато го направят.
Но вече бях видял Бени Сакс през прозореца, срещу който седях и бях готов да го посрещна, когато влезе и кимна сдържано на двама ни. Изправих се и с пълна уста му предложих да го почерпя кафе.
Той отказа, погледна Роуз, после пак мен и промърмори:
— Може ли да поговорим насаме, мистър Кели?
Оставих хамбургера, избърсах устата си и кимнах.
— Разбира се. Къде?
— Тук има една малка стаичка.
— Да вървим тогава.
— Първо ти. — Посочи ми вратата в далечния ъгъл. — Ето там.
Държеше ръката си близо до пистолета на бедрото му и ме последва през вратата към склада, а след това в малката воняща тоалетна, на чийто под имаше застояла вода.
— Е? — подканих го.
— Дай да видя пистолета ти.
Подадох му го. Сакс го помириса, провери затвора, извади пълнителя и пак го сложи на място.
— Застани до стената — каза той.
Свих рамене и се подчиних. Бени свали капака на тоалетното казанче, без да ме изпуска от поглед. Нивото на водата вътре беше ниско, така че той отвори крана, докато се напълни, насочи пистолета ми към единия ъгъл и стреля. Трясъкът едва не ни оглуши, а водата от казанчето ни заля от глава до пети. След това той отпусна ударника, дръпна лоста за пускане на водата и когато казанчето се изпразни, заливайки пода, защото тоалетната беше запушена, протегна ръка и извади куршума от дъното, без дори да намокри целите си пръсти.
— Ловко — казах аз.
— Смятай, че се ползваш от специално внимание.
— Ако ми беше казал, щях да ти го дам да го изследвате и нямаше да правя никакви проблеми от това.
— Така ми харесва повече.
— Както искаш.
— Мистър Кели…
— Знам… не напускай града. Между другото, ако искате да хвърлите едно око на колата ми…
— Вече я откарахме. Повиках такси, за да те закара до вкъщи.
— Много професионално.
— Би трябвало да познаваш ченгетата по-добре.
— Познавам ги, приятелю. Докарайте колата ми, след като свършите с нея.
— Ще я докарам. — Изгледа ме подозрително.
— Имам чувството, че си от тези, които мислят бързо.
— Понякога се налага — отвърнах.
Бени Сакс ми върна пистолета, кимна и излезе — този път мина пред мен. Кимна на Роуз и когато захапах отново хамбургера си, чух вратата да се затваря зад гърба му. Роуз не бе успяла да дояде своя. Долната й устна трепереше и трябваше да държи ръцете си една в друга, за да не личи колко е неспокойна.
— Няма нищо, Роуз. Показа ми само един фокус с пистолет. Много шум за нищо.
Тонът ми беше толкова миролюбив, че тя се изкиска нервно. Всичко изглеждаше напълно в реда на нещата, така че не можеше да види причина да се страхува. Най-накрая пусна ръцете си и ги размаха пред очите ми с гримаса на отвращение.
— Куче, надявам се някой ден да ми кажеш защо е всичко това.
— Някой ден — отвърнах аз. — Кога отново ще се видиш с нашето момче?
— Довечера. Каза, че може да се обади, така че явно съм го впечатлила.
— Добре. Капанът остава такъв, какъвто е. Знаеш как да ме откриеш.
— Не се безпокой.
— Никога не се безпокоя, когато имам работа с професионалисти. Аматьорите ме плашат.
— Благодаря ти.
— Няма защо. Изчакай няколко минути, преди да излезеш.
Хвърлих пет долара на масата и станах.
Навън отново се заоблачаваше и въздухът миришеше на дъжд. Край бордюра чакаше едно такси и моторът му работеше на бавно обороти. Качих се, казах на шофьора да ме закара до завода „Барин“, където щеше да се снима филма, казах му да чака на паркинга и му дадох в залог една двайсетачка.
Снимачната площадка на „Плодовете на труда“ приличаше на мравуняк — всичко се движеше на пръв поглед хаотично, но всъщност се подчиняваше на строги правила, беше великолепно организирано, добре планирано и носеше резултати.
Открих Лий край фургона на гардеробиерките да разговаря с двама репортери. Изчаках го да свърши и го попитах:
— Как върви?
Подскочи, когато го заговорих, направи се на усмихнат и прокара пръсти през косата си.
— Добре. Тези поне ще имат много за какво да пишат. — При тези думи очите му се спряха боязливо на моите. Погледнах го и разбрах, че няма как да не попита. — Куче… тази история снощи… — не довърши.
Само кимнах.
