— Значи ще разбереш кога да се ометеш.
— Стаята готова ли е?
Подадох й ключа и тя го пусна в малката си дамска чантичка.
— Точно както ти я нарисувах. Всичко е нагласено, само трябва да запалиш лампата. Копчетата за активиране са поставени на четири различни места. Ако стане напечено, ще избягаш през шкафа в банята към съседния апартамент. Там има дрехи, ако се наложи да хукнеш по гол задник.
— Парите наистина могат да купят всичко, нали?
— Не всичко.
— Как изглеждам?
— Като че ли си оставила десетина години някъде. Как го правиш?
— Козметична наука, чиста съвест и щастлив ум.
— Практична си.
— Момиче в моето положение трябва да е. Не искам цял живот да съм проститутка.
— Тогава се омъжи за Лий.
— Мисля за това. През последните три дни ми предложи два пъти.
— А защо не го направиш?
— Защото не съм много сигурна дали няма да съжалява заради миналото ми. Повечето мъже искат да започнат отначало.
— Лий не е от тези, скъпа. Обича да язди обяздени кобили. Предложил ти го е искрено.
— Сигурен ли си?
— Сто процента.
След малко тя се усмихна и кимна замислено.
— Добре, убеди ме.
— Тогава на работа.
— Слушам, шефе!
Лийлънд Хънтър изчака докато тя си отиде и се приближи до мен.
— Поемаш голям риск.
— Не е така. Един от моите хора ще стои наблизо за всеки случай, ако играта загрубее.
Бях застанал в ъгъла така, че да не ме виждат и оглеждах тълпата. Току-що през главния вход бе влязла нова група и се здрависваше наляво и надясно. В центъра й бяха Крос Макмилън, Шарън, увиснала на ръката му, Уолт Джентри и Шийла. С. К. Кейбъл беше усмихнатият продуцент, придружаван от кълбо бяла лисица, достойно да стиска ръката му. Новата му главна актриса бе истинска англичанка, минала през стария Холивуд.
— Поеми нещата, могъщи Хънтър.
— Да, предполагам, че ще е по-добре да отида при останалите. В името на доброто старо време, разбира се.
— Естествено. Погрижи се представителите им да са на линия.
— Боя се, че няма да могат да помогнат особено. Ще се съюзят с братовчедите ти в името на семейната чест, но акциите им са номинални. Ще мога ли да се свържа с теб, ако се наложи?
— Нека аз те търся, съветнико. Не искам да се показваш в присъствието ми повече от необходимото.
Хънтър ме изгледа царствено, кимна и се отдалечи сред тълпата от дребни знаменитости и местни големи клечки.
Някакъв самотен келнер ме забеляза в тъмния ъгъл и се приближи с поднос пенливо шампанско.
— Напитка, сър?
— Не, благодаря.
— Много добре, сър.
Тъкмо щеше да се обърне, за да се отдалечи, когато името, изписано на значката му ме удари като с юмрук.
— Ферис — казах тихо.
Не се спря.
— Ферис!
— Сър?
Посочих значката.
Той я погледна, усмихна се и поклати глава.
— Това ли… Съжалявам, сър. Не, не съм Ферис. Казвам се Дейли, Джон Дейли. Изглежда са разменили саката ни. Наеха ни само за тази вечер. Сигурно Ферис е някъде тук, с моето име на ревера си.
— Кой ви нае?
— Във вестника имаше обява преди два дни. Просто се обадихме.
— Всичките ли сте от града?
— Познавам повечето от тези, които се обадиха на обявата. Имаше и няколко непознати. Ако видя кой носи значката с моето име, да го изпратя ли при вас?
— Не, сам ще го намеря, благодаря.
— Всичко е наред, сър.
Ферис 655. Семенцето, покълнало в главата ми наред с листенцата, започна да връзва цвят, който щеше да се превърне в плод. Ферис. Ферис. Беше нещо отпреди много години. Нещо смътно и неясно, което трябваше да се помни.
Излязох през страничната врата, тръгнах по задния коридор, който водеше към паркинга и се промуших между колите към улицата. Движението по платното беше нормално, а малкото пешеходци на тротоара не ми обръщаха никакво внимание. Без да излизам от сенките стигнах до колата си две пресечки по-нататък, проверих паркираната отпред, седнах зад кормилото и се загледах в звездите. Ферис, не преставах да мисля.
Дявол да го вземе! Бях отделил прекалено много внимание на името. Почти бях забравил за цифрите и сега половината от тайнственото съобщение проблесна в ума ми.
Преди двайсет и три години 655 беше номер на пощенска кутия, а картичка, пусната в нея, означаваше, че е подготвена пратка контрабандна стока и аз трябва да уговоря времето и мястото чрез Мел Тарбък. Но Мел бе умрял преди петнайсет години и пощенската кутия отдавна не се използваше.
Оставаше Ферис, а аз нямах никаква представа кой или какво е това.
Запалих мотора и го оставих да поработи минута на празен ход, после потеглих след един пикап. Видях, че фаровете на една кола зад мен светнаха и тя потегли. На първото кръстовище завих наляво. Когато тя подкара след мен, аз вече бях паркирал и чаках в един вход с пистолета в ръка. Светлината от отсрещния прозорец осветяваше улицата много добре, така че видях лицата на хората в колата. Двама пубертети се кискаха, единият пиеше бира от кутия. Минаха покрай мен и малко по-надолу по улицата единият се показа през прозореца, за да подсвирне на някакво момиче.
Прибрах пистолета и се качих в колата. Отново ми се бяха привидели призраци и започнах да се ядосвам на себе си, но си спомних, че това беше спасявало кожата ми неведнъж. Този път се уверих както трябва, че никой не ме следи и подкарах по една улица, която трябваше да ме изведе вън от града, надявайки се да не объркам указанията на Тод.
Любопитството ме накара да погледна стария публичен дом и да проверя в бюрото за недвижими имоти. Старецът там ми каза, че къщата никога не е била обявявана за продан, а Тод го потвърди.
— Куче, Люси Лонгстрийт не отиде далеч — каза ми той по телефона. — Тя и чернокожата й прислужничка се преместиха в една малка ферма, на мястото, където беше автобусната спирка, когато
