тръгнаха първите автобуси. Доколкото знам все още е там. Преди година ги видях да играят карти на верандата. Не искат да имат нищо общо с когото и да било.
Сега също бяха на верандата и пак играеха карти с негърката Бет — и двете стари и уморени, с пискливи гласове. Годините бяха стопили тлъстините на Люси и кожата й висеше на гънки по брадичката и ръцете, но косата й беше боядисана в същия странен червен цвят, на който никак не му беше мястото там и по пръстите й блестяха диамантените пръстени. Само че сега нямаше какво да ги крепи и повечето висяха с камъните надолу.
Позна ме Бет, остаряла, но до неопределена възраст.
— Боже! Я гледай кой е дошъл, мис Люси! — извика тя.
Мадам Лонгстрийт имаше ум, който можеше да се връща назад, да се огъва и усуква като стоманена пружина, така че след пет секунди оглеждане остави картите и кимна:
— Копелето, внук на Камърън с идиотското име.
— Позна, Люси — казах аз.
— Четох за теб — продължи Люси и ми посочи стол. — Седни. Бет, върви да налееш по питие. — Хвърлих шапката си на масата и седнах. — Радвам се, че те виждам, момче.
— Не си се променила много.
— Шегуваш ли се? Я погледни хубаво!
— Имах предвид маниерите ти.
Бет се върна с бутилка и три чаши върху излъскан сребърен поднос. Спомних си, че го използваха и в някогашното заведение. Негърката напълни чашите, сложи лед и малко джинджифил и се отдалечи.
— Не ми обръщай внимание — каза Люси и изпи питието си на един дъх. — Рядко ми се отваря възможност да си наквася устата.
— Може би не трябваше да се оттегляш от бизнеса.
— В наши дни аматьорите владеят положението. Не виждам кой може да завърти прилично заведение. — Тя извади от джоба си дълга пура, отряза края с ножица и я мушна в устата си.
— Можеше да я отхапеш — отбелязах.
— Не съм за еманципацията, синко.
— Никога не си била.
Люси се облегна удобно, кръстоса крака и дръпна от пурата. Усмихна ми се.
— Чух, че може да ме потърсиш.
— Кой е проявил толкова ум?
— Едно ченге, на име Бени Сакс. Малко хора знаят, че съм жива, но той смяташе, че си наумил нещо странно и ми се обади.
— Какво е това нещо?
— За братовчедите ти.
Свих рамене и опитах питието. Беше много силно.
— След като вече си се усамотила, защо се тормозиш? Бих могъл да дойда и само, за да те видя.
— Глупости, синко. Имам телефон, обичам клюките, все още се намират и някои приятели, с които ми е приятно да разговарям. Бет слиза до града редовно и научава някои неща и от други места. Във всеки случай старата информационна агенция все още функционира. Какво те интересува?
— Някои неща за братовчеда Денисън.
— Ами за Алфред?
— За него говорих със Сакс.
— Мога да се хвана на бас, че ти е казал истината.
— Сериозно?
— Напълно. Едно от момичетата беше дъщеря на хлапачка, която работеше при мен. Това знам аз.
— Тогава разкажи ми за Алфред.
Люси направи три кръгчета от дим и ги духна.
— Игрив е, няма съмнение. Прави го скрито-покрито, но го прави. Знаеш ли колко обратни има, за които изобщо не подозираш?
Кимнах.
— Няма да го хванеш.
— Не ми и трябва. Просто искам да знам.
— Сега знаеш.
— Бих могъл сам да го тласна към това. Има много хора, които са готови да ми окажат съдействие или просто да се позабавляват по особен начин.
— Не бих се изненадала, синко.
— Да го направя ли?
— Защо ти е? По-добре се захвани с другия.
— Какво е положението при него, Люси?
— Опасен е. — Тя дръпна от пурата и изпусна дима през носа си. — Следващата ще я убие.
Ръцете ми се свиха около облегалките на стола и изругах тихо. Люси изглежда забеляза физиономията ми, защото извади пурата от устата си и каза:
— Да не би вече да си му заложил капана?
— Да.
— Бъди внимателен, синко. Бъди дяволски внимателен.
— Опитвам се.
Люси извика на Бет да й напълни чашата и когато я получи, примлясна доволно с уста и тръсна пепелта от пурата на пода.
— Преди известно време дойде да ме види един стар приятел.
Гледах я и чаках.
— Стенли Крамър. Май сериозно си се заел да се ровиш в старата засъхнала помия.
— Просто събирам късчета от миналото.
— И задаваш чудати въпроси.
— Така ли?
— Досега никой не се е интересувал. Запалил си главата на Стенли и той иска да знае къде се намираш ти в цялата тази работа.
— Чакам пред задния вход, ето къде. Семейните копелета не се допускат на масата за вечеря.
— Престани да се самосъжаляваш.
— Люси…
— Сериозно говоря, синко, не се оставяй да те сграбчи. — Тя се усмихна, изпи втората чаша по същия начин, както и първата и я остави на масата с въздишка. — Старите момчета около дядо ти бяха страхотни.
— Те създадоха бизнеса.
В очите й се появи нещо далечно.
— Можеха да го направят още по-голям.
— Как?
Люси разпери нетърпеливо ръце.
— Дявол да го вземе, сигурно и аз остарявам.
— Не ти личи.
— Ха, ха! Аз живея само със спомените си. Връщам се твърде далече назад… Изслушала съм прекалено много истории и прекалено много хора са полагали глава в скута ми, за да ги галя по челата. Но се забавлявах, не се оплаквам. Все пак понякога се чудя дали приказките им са били истински или само фантазии. Едно време беше по-добре. — Погледна ме пак и лицето й стана сериозно. — Стенли и момчетата са твои приятели. Грижи се за тях.
— Разбира се, Люси.
— В града се появиха много непознати физиономии. Твоето име също се споменава тук-там. Тези, които питат за теб, имат змийски езици, синко. Ако бях в твоето положение, не бих се задържала на едно и също място прекалено дълго. Дори и тук. Ще се ослушвам и ако чуя нещо, ще ти го съобщя. Не се безпокой, знам
