стъпките, а когато го улових за врата, само пет секунди го деляха от смъртта. Марвин Гейтс се ядоса единствено, защото разля питието си.
— Ти и Харви — казах аз.
— Няма никаква причина да ме посрещаш така.
— Никога не се промъквай при мен по този начин.
— Стори ми се, че подсвирквам.
— Само пиеше.
— Съжалявам, старче.
— Говори — подканих го.
— Не може ли да влезем, за да си напълня чашата?
— В къщата имам само бира.
— Плебейско питие, но ще свърши работа. Отдавна не съм обикалял бедняшките квартали.
Не можах да не се засмея на този идиот. Беше пропуснал големия удар, но продължаваше да му се кани.
— Ами действай тогава — казах аз.
Дървата пращяха и горяха с мътен блясък, а ние двамата гледахме огъня и наблюдавахме как искрите изскачат и падат на непокрития под. Пиехме студена бира и не си правехме труда да разговаряме. Мина един час и огънят се превърна в купчина нажежена пепел покрай недогорелите пънове.
— Как ме намираш, момче? — попитах го най-накрая.
Той отвори нова бира и без да ме погледне, отговори:
— Нямало е къде другаде да отидеш.
— Това място е мое.
— Предположих.
— Защо?
— Някой го купи. След като те видях не можех да повярвам в канадската история, така че просто съединих отделните парчета.
— Може да те фрасна през устата.
— Защо? На кого изобщо е притрябвал един роден неудачник?
— Пам изглежда не иска да те остави.
— Тя е глупачка. — Той отпи жадно от бирата, остави кутията и ми се усмихна. — Ще ми се да можех да спечеля. Писна ми да живея в кофа помия.
— Какво искаш, Марвин?
— Не личи ли?
— Остави глупостите. Питам те какво искаш.
Нещо се случи с лицето му. Устата му се сви, а в очите му се появиха странно отблясъци.
— Може би искам да си върна мъжествеността.
— Ти си гаден измамник, Марвин.
— Не съм. — Стана, отиде до сандъка с лед и извади още една кутия бира. Този път я отвори и не си направи труда да я налее в чаша. — По-скоро съм глупав, мистър Кели. Добре ли се изразявам?
— Доста зле.
— Имам нещастието да обичам жена си дори и след като бях хванат в капана, след тази ужасна история, която ме превърна в безгласна буква.
— Сам си си виновен, приятелю.
— Но тази история е доста стара, нали?
— Разбира се. Отдавна не съм чувал нещо подобно. Говори, Марвин.
— Кое те кара да мислиш, че…
— Остави тези лайна и говори. Не си дошъл тук само за да ми изпиеш бирата, нали?
— Алфред и Денисън са хомосексуалисти.
— Нещо ново?
— Знаеше ли?
Свих рамене.
— А ти откъде знаеш за това?
— Имам… някои обратни познати, които много точно разпознават хората от своя тип. Посочиха с пръст и двамата. О, нищо определено, нищо, което може да се докаже, но уважавам мнението им. Откакто дойде, поразпитах тук-там, но ако наистина са се отдавали на порока си, правели са го много дискретно. Хората, които те наричат свои приятели, са почтени и честни, но нерядко братята са изчезвали по за ден-два уж по работа, а след това са давали дълги и тягостни служебни отчети. Поне Денисън. Алфред не обича да приказва, освен ако не го принудят.
— Малко хора биха сметнали Алфи за педи — отбелязах.
— Струва ми се, че има садистични наклонности. От злите е.
— Дени поне има оправдание.
Марвин ме погледна въпросително.
— Когато беше малък, пипна трипер от една курва и вероятно това го накарало да се страхува от жените — обясних аз.
— Разбираемо е. — Марвин отпи от бирата си и кимна. — Това може да обясни много неща. Изненадам съм, че знаеше.
— Не знаех. Просто винаги ми се е въртяло в главата като мръсен виц, който не можеш да си спомниш съвсем точно.
— Това, което казвам, не може да се твърди категорично. По-скоро е предположение, основаващо се на косвени факти. Мисля за него от доста време и реших, че би могло да се използва в… спора ти около клаузата за морала.
— Братовчедите ми явно не ти допадат, Гейтс.
Той завъртя кутията в ръката си, за да разгледа етикета.
— Онази измама не беше изцяло моя идея. Доста време ми отне, докато си възстановя всички подробности, но съм сигурен, че те нагласиха цялата работа.
— Не е трябвало да лапваш въдицата.
— Да, но я лапнах. Не е особено приятно да живееш според благоволението на вечно искаща нещо жена. Понякога човек е готов да стигне твърде далеч, за да се сдобие с независимост. Но бях надхитрен, надлъган, надигран и се пльоснах по гръб още преди да си дам сметка какво точно се е случило. Предполагам, че знаеш подробностите.
Кимнах.
Гейтс остави празната кутия от бира и стана.
— Е, желая ти приятен лов. Не исках да ти губя времето. Благодаря за пиячката.
— Винаги си добре дошъл — отвърнах аз.
След като си отиде, довърших последните провизии, които ми бяха останали, измих се и се облякох, качих се на колата и тръгнах към Линтън. Тръгнах по отбивната към къщата на Стенли Крамър.
На долния етаж всички лампи бяха запалени и през дръпнатите пердета на прозорците видях трима старци, седнали около масата, които играеха карти. Всички бяха с пластмасови козирки на главите и държаха ръцете си близо до гърдите.
Някъде от тъмното изскочи някакво кутре и започна да джафка щастливо, но още преди да отворя портата, на вратата се показа Крамър и ми махна.
— Влизай, синко, ще довършим играта и ще поговорим.
Плешивият се казваше Джук, а другият — Стони. Всички те някога бяха работили за дядо ми, докато възрастта не ги бе принудила да се откажат. Ежеседмичната им игра на карти беше ритуал, който никога не нарушаваха, но все пак присъствието ми беше нещо необичайно и се наложи доста да поприказваме за миналото и „Барин Индъстриз“, преди най-накрая Крамър да заговори по същество.
— Знаеш ли — започна той, — след като си отиде онзи ден, доста мислих за експлозията.
Запалих цигара, облегнах се удобно и зачаках.
— Отбих се при един от старите инженери химици, който работеше в завода по онова време и той ми
