И тази миризма ми беше позната. Беше на стотина метра зад гърба ми и не изчезваше. След още няколко пресечки щеше да се приближи повече.
Видях го, след като оставих Шарън и тъкмо се чудех какво е станало с всичките тези познания за джунглата, които предполагах, че притежават. Дявол да го вземе, цялата история беше нагласена — отначало докрай. Бях подготвил още трима, в случай, че забележеха първия. Бяха тръгнали по първоначалната диря. С помощта на измислените от мен сигнали за връзка с моя човек установих, че всичко е чисто, така че нямаше защо да се безпокоя, ако някой ме следи.
По петите ми беше само един.
Донякъде приличаше на мен, но не съвсем. Той не познаваше града. За него всички градове бяха еднакви. За мен — не. Тухлите и бетонът за мен бяха друг свят и аз го поведох през плетеницата, докато не стигнах до дупката в стената, а когато стигна и той, вече го чаках.
Беше почти толкова бърз и предпазлив, но точно в тази малка разлика се крие и разликата между живота и смъртта. Пистолетът беше в ръката му, но и аз държах своя. Когато оловото от такъв едър калибър като моя удари плът, прави огромна дупка, може дори да отнесе част от гръбначния стълб. Куршумът те хвърля на метър назад, превит на две и ти остава живот, колкото да си пожелаеш да умреш по-бързо. Когато взех пистолета от ръката му, го погледнах и казах тихо:
— Остават ти десетина минути, но те ще са най-лошите в живота ти. Искаш ли да ги съкратя, или предпочиташ да те оставя да се мъчиш?
Той успя да се усмихне криво, целият изпоцапан в кръв и лиги. Лежеше и се съвземаше от първоначалния шок и знаеше какво ще стане, когато само след десетина секунди нервните му окончания ще регистрират ужасната болка.
— Ел Лобо — каза той.
— Убих Ел Лобо преди десет години — обясних му аз.
— Кучето?
Кимнах.
Той дръпна спусъка на несъществуващ пистолет.
— Още веднъж — казах.
Той поклати глава.
— Кой?
Типът се усмихна и направи отрицателен знак, така че отново му показах голямата черна дупка на пистолета си и за миг му се прииска да ми каже, но закъсня съвсем малко. Изстрелът се заглуши в тлъстината по корема му и аз си спомних останалите — също и Лий във ваната. Малко преди да умре му казах:
— Сбогом, глупако.
Изправих се, когато една жена започна да пищи на балкона си, а полицейските сирени виеха нагоре по улицата.
Преди да си тръгна, за всеки случай погледнах обувките му. Бяха кафяви.
18
Беше чисто и просто купчина боклук, но миришеше и изглеждайте добре, а след като се промъкнах през паяжините и закованите с дъски врати, открих стаята, в която баща ми е чукал майка ми, при което съм се родил аз. Вътре все още миришеше на връзката им, на тази луда любов, която бе закарала и двама им в голямата дупка, в която те засипват с пръст.
Тя ми беше разказвала за тази стая и някога не ми позволяваха да надникна в нея, но сега всичко беше мое, старецът го нямаше, никой не пазеше пред вратата. Беше моя и в нея баща ми беше чукал майка ми, когато никой не е можел да види, в малкото легло в стаята на горния етаж, когато луната е изгрявала над соления въздух, при непрестанния, монотонен шум на вълните.
— Здрасти, мамо — казах аз.
Нещо отговори на поздрава ми.
— Здравей, татко.
Вятърът се изсмя.
— Прибрах се у дома.
Нищо.
— Обичам ви. Беше гадно и трудно, но ви обичам.
Нищо. Дявол да го вземе, та аз не очаквах да стане каквото и да било.
— Мамо?
Нищо.
— Татко?
Нищо. Лайна. Защо се тормозя? Окей, майната им на лайната!
Такава малка стая! Това беше мястото, където съм бил заченат — любовен акт сред нищото, преди едно поколение. И сега седя на трона — потомъкът, изтърсакът, копелето. Гадният убиец и всичко останало, а аз искам да кажа само: „Мамо… татко… какво, по дяволите, мога да направя?“
Мисли, сине. Те ни отнеха всичко преди толкова много време. Сега е твой ред. Вече не останаха големи хора.
Лежах на леглото, в което баща ми е чукал майка ми и се чувствах много добре. За първи път си дадох сметка какво е представлявала тя.
Някой вън щеше да ме убие.
Може би.
Свалих си панталоните и се изпразних.
Дъждът беше пороен — един от онези потопи, които карат малките хорица да се крият вкъщи, да се суетят около мръсните чинии или да чистят с прахосмукачката…
Казах си: „Прекрасно“ и излязох навън, вдишвайки мекия солен въздух, пълен с водни капчици, който ми действаше почти сексуално. Зачудих се къде ли е Арнолд Бел с никелирания пистолет 22-и калибър и какво мисли за приятеля си, когото вече трябваше да са откарали в градската морга, пъхнат в пластмасов чувал за трупове. По дяволите! Сега вече няма да действат толкова прибързано, нали, Куче?
Дали? Почакай Тобано да провери… и ще го направи, можеш да си сигурен. Смахнати ченгета, помислих си. Честни, решителни, готово да се жертват. Какво изобщо знаеха те за хората като мен?
Може би твърде много.
Живял съм твърде дълго.
Никой експерт по балистика не разполагаше с данните на пистолета ми. Мъртвецът в града беше само един труп и когато снемат отпечатъците му, ще го свържат с едни кафяви обувки, купени в чужбина — стрелец за специални случаи, който този път не е успял да докаже класата си.
Но оставаше още един.
Големият.
Арнолд Бел.
Той беше убиец, а аз бях жертвата му. По дяволите.
След това слънцето изведнъж се показа и дъждът стана само мъгляво сиво петно далеч на север, а един тлъст, изпоцапан на вид гларус беше кацнал на стряхата на верандата пред прозореца ми и ми се прииска да му кажа здрасти. На няколко мили от къщата комините на завода „Барин“ започнаха да бълват към небето тройна струя дим и добих глупашкото чувство, че със света всичко е наред.
Имах възможност да съм Робинзон Крузо — както винаги бях мечтал — в продължение на цели три дни и се чувствах отлично до вечерта на третия, когато се спусна мрака и се загледах към звездите, а те започнаха да описват цифри. Тогава стеблото, поникнало от семенцето, пусна още една клонка и бе готово да разцъфне.
Пистолетът ми беше на леглото, комфортно мушнат в кобура — мръсна, хапеща змия, която не върши никаква работа, ако някой не я настъпи по опашката. Чух шумоленето на буренаците в пясъка и долових
