— За какво мислиш? — попита ме Шарън.
— Питам се защо, по дяволите, не си сложиш някоя дреха.
— Сред всички присъстващи жени аз съм една от най-прилично облечените.
— С тази тясна рокля и без никакво бельо?
— Откъде знаеш? Още не си ме опипал.
— Виждам през нея, скъпа.
— Харесва ли ти? — Тя се усмихна пресилено.
— Прекрасно е, така че изчезни.
Шийла ми подаде чаша кафе, сложи лъжичка захар и наля мляко.
— Ненавиждаш ме заради девствеността ми?
— Глупости. След известно време ще ти стане като гумена.
— Медицинските изследвания говорят друго.
— Ще атрофира, защото не я употребяваш — отвърнах аз.
Показа ми странната си усмивка, обърна се и седна срещу мен, като демонстративно кръстоса крака. Роклята й се разтвори, откривайки прекрасната й плът. Очите й също се засмяха.
— Колко жени си имал, Куче?
— Много. — Отпих от кафето и си изгорих езика.
— А девственици?
— Много.
— Колко?
— Що за въпроси са това? Хайде…
— Да позная ли?
— Десетина. Нямам навика да си играя с девственици. Всички те са случайност на природата.
— Боли ли?
— Откъде, по дяволите, да знам?
— Добре, пищят ли?
Пак изгорих устата си и оставих кафето, за да запаля цигара.
— Когато спят с мен, всички пищят. — Помислих си, че това ще я накара да млъкне, но не познах.
— Имам предвид първия път.
И цигарата ме опари. Дръпнах още веднъж и я угасих.
— Не. Винаги, когато разбера, че не са разпечатани, се връщам към класиката. Поне досега им е харесвало и са пищели за още. Познавам всички трикове, всички техники, всички нюанси отначало докрай. Проклет да съм, ако те подготвя, за да паднеш в лапите на някой друг.
— И аз знам някои неща.
— Да. Чух какво разказа на Раул онзи ден.
— Ревнуваш ли?
— Не. Дори се възхищавам на отношението ти. Проявяваш пълно разбиране. Защо не оставиш твоя човек да те отвори и да се свърши веднъж завинаги?
— Защото може да е умрял. — Каза го толкова простичко, че трябваше да се досетя.
— През войната?
— Да.
— В Европа?
Шарън кимна и отпи кафе.
— Кога го видя за последен път?
— В деня, когато замина. Тогава се сгодихме. Нямаше време за нищо друго и той ми даде това. — Тя вдигна ръката с евтиния меден пръстен.
— Съжалявам, скъпа.
— Няма нищо.
— Обичаше ли го?
— Винаги съм го обичала.
— Получаваш ли писма?
— Не.
— Колко време смяташ да го чакаш?
— Докато не се уверя, че е мъртъв.
— А дотогава?
— Ще играя по своите правила. С техниките и нюансите.
Дръпнах стола си и станах.
— Не му остава много време — отбелязах.
— Да, зная.
Навън прогърмя светкавица и аз погледнах през френския прозорец към тлъстия град, който се стелеше долу. Фаровете на колите прорязваха тъмнината, клаксоните настояваха да им се направи път, а малки черни фигурки се щураха насам-натам между червените и зелените светлини на кръстовищата — още едно непреодолимо задължение на мишките, уловени в бетонената джунгла на града.
— Кога екипът ще тръгне за Линтън? — попитах.
— В края на седмицата ще търсят подходящи места.
— Ти ще пътуваш ли?
— Трябва.
— Старата къща на плажа…
— Да?
— Ще бъда там.
— Куче…
Обърнах се и я видях изправена пред стола. Роклята беше свлечена като локва в краката й и тя бе като самата гола красота. В корема ми всичко се сви на топка, а след това започна да ме боли. На слабата светлина отново ми се строи неуловима и мокра, с великолепни бедра и изправени гърди, само че виждах зъбите й и не можех да реша дали се смее или усмихва. Реших, че се смее. Грабнах шлифера и шапката си, ухилих й се и тръгнах към вратата.
Отново валеше. Нощното одеяло от тъмнина и мъгла изрязваше сградите от полезрението като с някакъв мек, мазен нож, заглушаваше лъвския рев на града и го превръщаше в гневно ръмжене, прекъсвано от раздразнения писък на клаксоните по кръстовищата, на които все още светеше жълто. По улиците покрай почти празните автобуси се движеха автомобили, които сякаш не искаха да стигнат до местоназначението си, а малкото хора по тротоарите се свиваха под стрехите или чадърите си, или просто вървяха с наведени глави, без да ги интересува накъде отиват.
Смешен град — помислих си. В него имаше само две посоки — напред и напряко. Някой го бе планирал под прави ъгли. В него нямаше кръгове, както в Лондон, той не се огъваше и виеше, не изпразваше червата си като Рим, Париж или Мадрид… В него имаше само север, юг, изток и запад, освен ако не стигнеш до място, където са забравили посоките и те отпращат към Гринидж Вилидж, Бруклин или някъде другаде. Но когато попиташ за Града, това означава Манхатън — главата на световния октопод, претъпкан с компютри, сейфове и пари, където има големи богаташи и малко бедняци и е пълно с идиоти, които се мъчат да направят от богатите бедни и от бедните богати, като се надяват да оберат гласовете им, без и през ум да им минава, че това е невъзможно. Или си богат, или беден, така че забавлявайте се колкото можете, граждани. Ако искате можете и да скимтите, но не забравяйте, че от това няма никаква полза. Бедните се опитват да вземат, богатите — да задържат, така че всеки, който има, ще продължи да има, защото само идиотите остават бедни. Както живите са живи, а мъртвите — мъртви.
Странно е да си умрял. Цивилизацията се подхранва от мъртвите. Цели култури, религии, дори и правителства процъфтяват благодарение на тях. Но единственото, което правят мъртвите е, че вонят. Живите могат да ти навредят. А мъртвите понякога миришат предварително.
