Секс капан

дръпнах за косата. — Ще се оправя. Случиха се твърде много неща.

Шарън кимна към вратата.

— Ето го Лий. Той уговори англичанката за главната роля.

— Кейбъл и на него ли плаща?

— Докато стане филмът. Изборът е добър. Чудя се защо не се радва.

— Може би мисли за жени. Доста палав е. Моментът е подходящ да си устрои истинско пиршество.

— Всеки би могъл.

— Не обичам да се храня от общото корито, скъпа. По-добре е да си сам на маса.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Не. За теб се говори. — Оставих чашата си на подноса на минаващия келнер. — Кога ще ме запознаеш с годеника си?

— Ще се появи, когато е готов за това — отвърна Шарън разсеяно.

— Тип с изострено чувство за независимост — отбелязах аз.

— Да. Точно така.

— Някой трябва да го предупреди.

— Защо не опиташ ти?

— Нека сам си пази оная работа.

— Пак този неприличен език.

Когато я погледнах и видях замечтаната усмивка на лицето й, си припомних нещо друго и календарът в главата ми започна да се връща назад, годините отпадаха една по една. Семенцето вече бе пуснало листенце. Виждаше се и някакво число, но бе твърде далеч, за да може да се види.

Някой дойде и отвлече Шарън в другия край на стаята, а мястото й зае една руса красавица, на чиито въпроси се видях принуден да отговарям разсеяно, докато не дойде Мона Меримън, лъскава както обикновено, и не им каза да се чупят, защото съм бил изцяло неин. После, с присъщото си императорско величие, ме запозна с някакви свои приятели и най-накрая останахме сами.

— Моля? — попитах.

— Ти изобщо не ме слушаше!

— Извинявай, кукличке.

— Попитах какво е напипал Лейгън срещу теб.

— Знам ли?

Тя ме обърна така, че никой да не вижда лицето й и ме погледна замислено.

— Смятат ме за стара клюкарка, Куче, но преди да се захвана с печелене на пари бях дяволски добър репортер. Научил е нещо и иска да те накара да запълзиш в краката му.

— Остави това, Мона.

— Синко, казах, че съм била репортер. Хората от екипа ми продължават да ми носят интересни сведения.

Беше странна жена. Изведнъж лицето й престана да е отпуснато. Излъчваше сериозност и очакване, от очите й заискриха пламъчета.

— Мисли, че в Европа съм бил голям гангстер.

— Така ли е?

— Най-големият.

— А сега?

— Напуснах.

— Дявол да го вземе! Наистина ли?

Кимнах бавно.

— Той може ли да го докаже?

— Няма шанс.

— Сладур! С теб бих могла да свиря симфонии! Симфонии за пишеща машина.

— Недей. Има една друга музика, която е по-силна.

— И с повече стакато, предполагам.

— Щом ти харесва така…

— Чинели?

— Голям басов барабан, Мона.

— Кой го бие?

— Понякога човек непрекъснато има късмет. Хайде да отидем при другите.

— Не би отишъл там.

— Защо?

— Защото дойдоха Крос и Шийла Макмилън. Струва ми се, че развитието на нещата го смущава сериозно.

— Само че не е в състояние да ги промени, нали?

— Не. След като братовчедите ти се съгласиха на споразумението. — Мона стисна леко лакътя ми. — Ти успя да вдигнеш доста шум около всичко това.

— В служба на обществото.

— Доколкото успях да чуя, било е най-обикновен шум.

— Имаха нужда от него.

— Кученце, искам да те заведа в леглото.

— Аз не съм жребец, Мона.

— При всички случаи си по-добър от вибратор с две батерии.

— Ти си луда, скъпа. Питам се как ли се забавляваш? — засмях се и я прегърнах през раменете.

— Най-вече си играя с децата, които с удоволствие биха дали онези си работи, за да получат шанса, който имаш ти. Освен това знаят, че ще им дам материалчета за тетрадката със спомени.

— Тогава ме отпиши.

— Никога не съм те записвала, Куче. Хората от твоя тип са от друга ера.

— Проницателна путка си ти, нали?

— Това е най-милото нещо, което съм чувала от седмица. И е вярно. Много вярно. Може би затова те харесвам. А сега бъди разумно момче и изведи русокосата си красавица оттук. Глетчерът хвърля погледи насам и долавям всички признаци.

— Кой?

— Шийла Макмилън. Аз съм повече стара путка, отколкото ти си куче, така че мога да схвана за какво става дума.

Годините си казват думата. Бях уморен и раздразнителен, вече не ми беше забавно. Мислех си, че съм се махнал, но се оказа, че няма да е толкова лесно. Все едно да се събудиш и да си помислиш, че сънят, който току-що си сънувал, е истина, а после да видиш една друга стая, обляна в студена слънчева светлина ида разбереш, че е бил измама, че думите на съдията са били истински и че след малко ще чуеш стъпките по коридора, ще почувстваш ножиците, с които отрязват крачолите ти и ще усетиш бръснача, с който обръсват малкия кръг на главата ти. Можеш да почакаш още малко и те ще сложат качулката с металния електрод на главата ти, после някой ще дръпне шалтера и през всичките ти тъкани като мигновена болезнена вълна ще премине електричеството и можеш да кажеш „сбогом“ завинаги.

Или пък в този момент животът и спомените се ускоряват дотолкова, че преживяваш цял един живот, пълен с абсолютна агония, докато усещаш миризмата на опърлена плът и болката на мускулите, сгърчени в ужасни спазми? Наистина ли е така?

Може би съм виждал как умират хора твърде често. Може би съм очаквал реда си повече пъти, отколкото трябва. Не бива да мислиш за такива неща. Или мислех за някой друг? Някога вярвах, че си отиват спокойни, давайки си сметка, че им е дошло времето и с радост се отървават от всички неща, довели до този последен миг. Двама от тях дори ми се усмихнаха, защото си даваха сметка, че колелото ще се завърти и неизбежно ще дойде и моят ред. Бях оцелял по-дълго от останалите, но сега бе дошло време за деветия удар, резултатът беше предрешен, никой не пазеше вратата, а аз трябваше да изпълня удара пред враждебно настроени трибуни.