Мики Спилейн
Кървав изгрев
ПЪРВА ГЛАВА
В ден като днешния — събота, доста хора се женят, и аз бях решил да направя същото. Едва зазоряваше и е направо идиотско да си буден в пас като този, но изобщо не можех да мигна от разни мисли какво точно ще става през настъпващия ден. Пред очите ми беше Рондин — гола и зовяща, дори и така — дълбоко заспала в леглото си, едва на няколко преки оттук към центъра. Съвсем скоро нямаше да я има и тази нещастна миля разстояние, която ни разделяше.
В главата ми бе вече съчинена категорична оставка, която щях да връча на Мартин Грейди. Определено нямаше да му хареса. Сигурен съм, че би направил всичко, за да ме спре, но сега вече той „не върви“. Времето на пистолетите отминава. Всичко явно отива към разведряване и руснаците вече могат да ме извадят от списък „А“. Които и да са бъдещите мишени, определени от Грейди за мен, вече ще могат да дишат по-спокойно, защото просто няма да се намери никой друг, достатъчно добър и толкова бърз като мен, че да се справи от всяко положение. Нито пък би се забавлявал колкото аз. Излишна скромност не ме тормози, защото това си е самата истина.
Изобщо — да заминават но дяволите! Сега вече бъдещите ми жертви имат доста по-големи шансове да оцелеят за известно време, но в занаята накрая рано или късно виждат сметката на всеки. Просто отпадаш от играта във вид на покойник. Представях си какви ще почне да ги мъдри Грейди. Ще ми ги зареди разни за „патриотизъм“. Или ще ми напомни, че никой никога не изчезва от списък „А“. Тип като мене винаги ще бъде жадувана мишена за доста дула, ако не за друго, то поне да послужи за урок на останалите. Когато някой от нас се провали, ние всички усещаме удара върху себе си.
Или пък старият пес ще се пробва с древния номер, взет от висшата психология, да ми внуши, че типове като нас бъкат от разни импулси и оставането в занаята представлява жизнена необходимост, нещо като наркомания за откачалници от специалните служби.
Старият хитрец Грейди може да бъде страшно убедителен, но аз си имам един страхотен аргумент на моя страна — Рондин, а пък тя е безкрайно по-убедителна. Особено за мен!
Грейди, копеле, аз изчезвам! Напускам, изпарявам се! Никакви пистолети повече, никакъв екшън, никакви кървища! Писна ми от убийства! Измъквам се от джунглата жив и смятам да си остана така много жив и с малко белези от рани. Страшно обичах парите и работата, но сега много повече си падам по нещо друго. Тайгър Мен1 е приключил вече последния си лов и сега вече името се променя, мястото е различно и се разкрива едно съвършено ново бъдеще.
Погребвам верния ми „звяр“, калибър 45-мм, в килера за спомен и тръгвам по общоустановената пътека на спокойния живот…
Видях света и помогнах да се промени. Срещал съм много хора, на някои от които „помогнах“ да бъдат ликвидирани. Но не харесвам това, което съм направил, и затова сега Тайгър Мен се променя. Съжалявам, братче, но така се получава на практика. Така иска и Рондин. Точно това е, което искам и аз.
Телефонът до мен иззвъня остро и пресекливо, и аз малко неохотно вдигнах слушалката. Все още нямаше седем и не очаквах никакви обаждания. Веднага чух познат глас да казва:
— Тайгър?
— Да?
— Уоли Гибънс. — Гласът звучеше уморено.
— Какви ги вършиш толкова рано? Вие, бродуейските вестникари, никога ли…
— Още не съм си лягал.
— Та затова и мен трябва да разбудиш?! Защо?
— Защо ли? Виж, обади ми се един човек, който казва, че те познава. Прочел последната история в статията ми и се свърза с мен, за да те открие. Не съм му съобщавал абсолютно нищо. Само казах, че ще видя дали мога да те намеря и ти предам съобщението.
— Знаеш колко типове дават всичко, за да се докопат до мен… — напомних.
— Зная, затова и не съм му казвал нищо повече. А ти познаваш ли някой си Клемънт Флетчър?
Прерових камарата от имена в главата си, но не открих там нищо познато.
— Опиши го.
— Не мога. Беше телефонно обаждане. Първо звънил в офиса ми осем пъти, преди да се свърже с мен и каза, че спешно трябва да те намеря. Между другото, остави телефон. Ако искаш, се обади. — Продиктува ми номера и аз разсеяно го драснах.
— Какво каза той, Уоли?
— Нищо определено. Беше кратък и адски развълнуван от нещо. Тип като него сякаш дъвче слушалката, докато говори. Шепнеше, бързаше и ме закле, че някак си трябва да те открия и да му се обадиш. Нещо просветва ли ти за какво става дума?
Оставих писалката и се изтегнах на леглото.
— И представа нямам, приятел. Никаква. Пък и не ми пука. Ще се обадя, ако нещо е свързано с работата ми, захвърлям го и нека някой друг се заеме с него. Днес се женя…
— Така чух и аз. Успех! Ще ти трябва много…
— Благодаря, а защо?
— Ами, за да си останеш женен… Или може би просто да останеш жив. Откакто научих за теб, направо не искам да съм дори на същата страна на улицата, на която си ти…
— Ще ме сбъркаш! — изсмях се и затворих. Днес е ден, който никой няма да ми развали!
Слънцето се показваше на хоризонта и достигаше прозореца с восъчножълти лъчи. Двадесет етажа по- долу градът се събуждаше за нов живот с родилните мъки на шума, който само боклукчийските камиони могат да вдигат с острото стържене на метал по тротоара — също толкова силен, колкото и грохотът от изпразването на кофите. Малко по — нататък някаква сирена изстена съчувствието си и заглъхна зад стените на Бродуей, и един по един като точки хората заформиха безкрайните нишки, които са артериите на Ню Йорк, събуждайки града за живот. А аз, аз ще се женя! Всичко друго да върви по дяволите!
Имаше нещо познато в това, но не можех да си спомня нито къде, нито кога. Или кой…
He беше голямо име. Трябваше да е много надолу в списъка, защото в моята работа не можеш да си позволиш лукса да забравяш имена, дори и такива, които не изглеждат важни. Съвсем обикновено име, което обаче звучи познато…
Ако е враг, не би се обадил първо. Враговете ми направо убиват. Обаждането не би могло да дойде чрез Мартин Грейди или някой друг от организацията, защото тогава щеше да е свързано с дума — сигнал, посочваща степента на спешност или риска да съм набелязан като мишена. Значи е нещо лично.
Аз все още съм в списък „А“ на руснаците, а никой не може да знае със сигурност как точно ще действат те. От време на време залагат много коварни, крайно опасни капани.
Който и да е казал, че любопитството не води към добро, е дал само част от истината. Ако това бе просто едно име без значение, щеше да е съвсем в дъното на списъка, но то изплува от миналото и ми е достатъчно познато, за да не мога да го оставя.
На свой ред позвъних на Уоли Гибънс, за да провери номера и да го свърже евентуално с адрес, оставих слушалката и изчаках десетина минути, докато той си направи проверката. Обади ми се с адрес в Уест Сайд близо до реката и с „поканата“ да се разкарам.
Един бърз хладен душ прогони съня ми и аз се облякох. Воден още от силата на навика си поставих на рамо и каишката с кобура, затъкнах го в колана и едва сега се спомних какъв ден е днес. Ухилих се, казах да върви по дяволите и почти свалих кобура.
Моят „звяр“ — револвер вече става минало, но преди много често той е оставал най-добрият ми приятел. Не мога да го изоставя така.
Пъхнах го в черната кожа, проверих го с привично движение и слязох долу до щанда за закуски, където изпих чаша кафе. После пред входната врата взех такси. Беше още рано и в ненатовареното движение лесно проверих за евентуално проследяване. Облегнах се удобно на седалката, докато стигнахме купчина стари, кафяви камъни, струпани перпендикулярно на реката и граничещия кей.
