опасната порода за една жена — хем хубава, хем умна…
Отворих плика и измъкнах серия лъскави снимки. Някои бяха от олимпийските игри, други — от момента на оставането й тук. Безспорно много хубава мадама. И определено нямаше нищо общо с яките мъжка рани от спорта. Пепеляворусата й коса падаше красиво около усмихнато, свежо лице, а тялото й бе здраво и класически сложено. Дебелите европейски дрехи не пречеха да изпъкне гордата осанка на тяло в идеално физическо състояние. Стегнати и високи гърди, крака с оформена мускулатура, която и художник трудно би възпроизвел.
— Къде е сега?
Дейв сви рамене и измъкна цигара от пакета си.
— Хвана ме натясно. Просто изчезнала. Никой не е чувал за нея след почти две години престой у нас. Подпалих телефоните, за да открия нещо за нея, но абсолютно никакъв резултат!
— Все трябва да има начин.
— Разбира се — отвърна той. — Нещо ще изскочи отнякъде. — Спря за миг. — Ами ти, приятел?
— Почти съм убеден, че Мартрел е духнал на Запад единствено за да намери тази жена…
— Глупости! Професионалист като него — заради жена?
— Засега е само предположение.
— Но точно сега той е „под прицел“ и ти го знаеш. И тъкмо в този миг животът му не струва и пукната пара, така че какво ще правиш, ако наистина я намериш? Адски добре ти е ясно, че за онези идиоти от големите разузнавателни централи промени в света не са настъпвали, няма и да има, защото и земята да се разцепи, те са си с все същите промити мозъци, гладки като билярдни топки! А за човек като Мартрел, професионалист със стоманен характер, и всички леки мадами да му събереш накуп, не би захвърлил всичко, за да им се порадва на чаровете. Той залага само на една и то знаейки, че това почти сигурно ще му коства главата. Ако случаят е такъв, той отдавна щеше да го направи.
Пъхнах плика в джоба си.
— Дай да видим нещата отвсякъде. Всички варианти. Никога не можеш да знаеш какво ще излезе.
— Съгласен съм. Приемам каквото и да е. Уоли ме насочи към теб, така че няма да се изненадам, ако предложиш нещо съвсем щуро… Абе, както и да е, твоят некролог ще бъде голямо четиво…
— Точно така ми харесва — отвърнах. — Доверие. Ще използваш ли пикантната новина за Мартрел и тази Соня?
Дейв изгаси цигарата и взе кафето си.
— Ще направя както всеки друг — няма да се набърквам. Думата има всеки издател, докато Мартрел бъде обработен и проговори. Положението е много опасно, за да се бъркам. А освен това аз лично не виждам връзката.
— Нали си спомняш какво направи Адам за Ева — подсетих го.
— О, да! — получих бърз отговор. — А ти виж какво направи Далила със Самсон…
Ухилих се в отговор на ехидното му подмятане, оставих пет долара и му казах, че ще поддържам връзка. Усещах погледа му на гърба си, докато стигнах вратата.
В три часа се срещнах с тримата, които Нюарк Кънтрол ми бе определил по моята молба. Хукър и Джеймс бяха средно високи, към четиридесетте и двамата можеха да се загубят в „навалица“ само от двама човека… Доста отдавна Хукър беше вече веднъж с мен в онази история за Дженерал Пасифик, преди още да съм чувал за Джеймс.
Третият човек беше момиче — същество, подобно на мишка, наречено Ан Лайтър, която Върджил Адамс ми препоръча лично. Връчих на тримата по една малоформатна снимка на Гейбън Мартрел, дадох им основните инструкции за наблюдение на сградата и наредих да открият къде пребивава той, когато от IATS не го разпитват.
Те вече бяха запознати със случая, така че нямаше какво повече да им казвам. Можеха директно да се свързват с мен в хотел „Кинг Лиополд“ или да ми прехвърлят информация чрез Нюарк. Всеки от хората ми бе снабден с достатъчно пари, за да „купи“ всяка нужна информация, независимо от цената. Щяха да останат на мое разположение, докато ми трябват.
Когато си тръгнаха, намерих телефон, дадох поръчка с кредитна карта до агенцията „Реймънд Уотс“, в Лос Анжелос — експерти, много добри в издирване на изчезнали хора, и поради това — упълномощени да работят с нас. Намерих самия Рей и му казах, че последният известен адрес на Соня Девъл е в Сън Вали. Обеща да провери случая лично и аз затворих.
Ако IATS или някоя друга от федералните служби се насочеше към връзката, и те щяха да я търсят. Разчитах на това, че ще се хванат за политическия аспект на бягството, осъществено от Гейбън Мартрел, преди да се сетят да се заровят в нещо друго, лични.
Трябваше да се обадя още на някого.
Набрах Рондин, но вместо нея ми отговори прислужничка. Заяви, че мис Кейн е излязла и не знае кога ще се върне. Благодарих, затворих и после хванах такси, което да ме откара до хотела.
Всички следобедни вестници пишеха за Мартрел, а телевизионните новини показваха картина от пресконференцията. Два от вестниците имаха уводни статии за случая, като всеки наблягаше на същата тема от почти всички новини. Гейбън Мартрел бил човек, който най-накрая се осъзнал политически. В известен смисъл наподобявал някогашните ранни заселници, неиздържали на политическото потисничество в Европа, и мигрирали тук при новооткритата свобода. Банална тема, винаги успоредна със съмненията във всеки трезвомислещ, че „прелетните птички“ от Изтока, които така зачестиха при отварянето на границите, просто идват, за да си похапнат добре при нас. Ясно се казваше, че Мартрел е пълен със секретна информация и че след време ние ще сме в печеливша позиция, облагодетелствани от всичките му знания. Само за няма и една нощ избягалият руснак с неруско име се бе превърнал едва ли не в нов американски герой.
Страхотно! Трябва вече да съм свикнал, но продължавам да се дивя на умението да се изприказват тонове приказки, без всъщност да се каже нещо смислено. Поне едно проклето нещо! Но и това е начин да се препитават хората. Усещах обаче най-важното за Мартрел — той още не е проговорил. Е, нещичко е подхвърлил, само трохи, колкото да задоволи поне наивниците. Но ако той щеше да прави разкрития, те щяха да са за „нещо“ в замяна. Мислех, че каквото и да знае, най-вероятно ще го използва като… „лост“. Защото той или играе адски хитро, пак в полза на руснаците, или си иска жената. Кратко и ясно.
Иначе денят бе спокоен, съдейки по останалите новини в пресата. Задръствания на 39-улица с трима ранени, неразпознат труп в реката и транспортен самолет, задържан над летище „Ла Гуардия“, заради повреда във въздуха. Вестниците умоляваха хората да стоят по-далеч от летището, до изясняване на случая. В случай на безизходица самолетите все пак могат да се приземяват и по корем…
Сигурно в този момент към „Ла Гуардия“ от всички страни се стичаха огромни потоци коли и хора. Нищо друго не може да бъде толкова вълнуващо, както това със самолета.
Успях някакси да позадремя, но се събудих от острия звън на телефона до главата ми. Ан Лайтър се представи от фоайето на хотела и каза, че иска да ме види. Посочих й номера на стаята. Загасих лампата, отворих вратата няколко инча и отстъпих с 45-милиметровия в ръка, изчаквайки.
Тя бе наясно. Почука само веднъж, влезе с двете си ръце, протегнати напред, застана за момент, после затвори вратата и заключи. Все още не ме беше видяла, но знаеше какво правя.
Опипом намери ключа на лампата, запали и се усмихна, когато ме видя да прибирам оръжието в кобура. Седна на големия фотьойл:
— Предпазлив си…
— Загубих няколко приятели, защото те не бяха.
Невероятно! От последния път, когато я видях, бе загубила „мишата“ си външност. Наистина, Върджил Адамс ми спомена, че тя може невероятно да се преобразява според случая, но чак такова нещо наистина не очаквах. Спуснатата й коса падате свободно и красиво очертаваше лицето. С помощта на лек грим тук- там чертите й бяха променени почти неузнаваемо. И то — определено към много хубаво. Палтото от предишния път криеше тяло, на което се полага да украсява Ривиерата по „би“ или „моно“ кини. Сегашната й дреха само подчертаваше великолепните форми. Усмихнах й се одобрително, мъчейки се да не гледам краката й, и кацнах на ръба на леглото.
— До какво се добра? — попитах направо.
Не ползваше нищо записано. Точно по правилата. Никой от професията не си позволява този лукс,
