освен ако е кръгъл идиот.
— Хукър ги е видял да излизат от друга сграда. Очевидно са свързани някак. Джеймс ги е проследил до Чембърлейн Хаус.
— Как го е направил?
— C едно от нашите таксита. Със свалена табела.
— Добре.
— След това ми се обади. Отидох там, представих се за камериерка. Гейбън Мартрел не е регистриран, но заема стая в североизточния ъгъл на деветия етаж, който постоянно се държи от компания „Делта Феникс“. Проверих ги. Фирмата минава за законна. Имат офиси навсякъде на Юг и Запад, четири големи предприятия, дори регистрирано лоби в Вашингтон. Движат много сериозни контракти с правителството за аеро и космическо оборудване.
Кимнах и обмислих. Добре са го реализирали.
— Колко човека са с него?
— Двама в стаята и един в асансьора. Той е агент, когото разпознах, занимаваше се с наркотици от Департамента по финансите.
— Значи той все още е един от тях?
— Дори едната от камериерките на етажа е въоръжена. Убедена съм, че е поставена сега.
— Нещо друго?
— Край на доклада — заяви тя и кръстоса крака. — Какво искаш да правя сега?
— Дръж връзка с Нюарк Кънтрол. От тук нататък е моя работа. Ще намеря Върджил и ще ви освободя — теб и другите. Съмнявам се дали ще ми потрябвате пак, но никога не се знае…
Очите й просветнаха с дълбок, пронизващ нюанс на зеленото. Тя ме погледна косо, а усмивката й заигра закачливо в ъгълчетата на устата.
— Върджил каза, че може да съм ти нужна и сега…
— За какво?
— Днес не трябваше ли вече да си младоженец?
— Да, по дяволите.
— Ако ергенското ти положение те притеснява след цялото това очакване на момента, и ако ще окаже влияние на работата ти, аз мога да попълня някои липси. Едно отпускане на напрежението в интерес на работата… Даже много добре ще се справя, трябва да знаеш. По-добре от повечето… младоженки.
Не можах да не се разсмея. Та тя изобщо не се шегуваше!
— Е, със сигурност може да се заяви след това, че Мартин Грейди е много добър към наемните си служители, но предай, че не страдам чак толкова. Не съм страдал и сега не смятам да почвам.
Тя се нацупи.
— А аз си мислех, че ще намеря един истински тигър… Изгладнял…
— Някой ден може би, но не сега. Не си падам по секс, правен по служебно задължение.
— Може да се окаже много забавно. Последен шанс?
— Само засега е последен шанс. Ако те искам, ще те взема.
— О’кей, Тайгър Мен! — каза тя. — Ще очаквам да видя тъмните ти ивици на тигър някой ден…
— Ще се появят ясни и ярки — казах й, докато си тръгваше.
ТРЕТА ГЛАВА
Валеше. Проклятие, изглежда, че в Ню Йорк винаги вали. Не силно, просто леко пръска, но е неприятно, ако не си подготвен. Но поне задържа хората да не плъзнат по улиците. Когато вали, можеш да вървиш до Бродуей дори и там, където обикновено тълпата се събира пред Метропол и задръства уличното движение. Сега там имаше само няколко идиоти. Вътре гърмеше страхотен трясък при барабаните и един, който си е издухал акъла преди десетина години, сега надуваше тромпет. Но не тези места ми трябваше да видя. Няколко сгради по-надолу, на половин пресечка е Чембърлейн Хаус, а там горе в сградата бе човекът, който наистина исках да видя.
Има едно изключително преимущество, работещо за нашата организация. Въпреки че е формално цивилна, тя е съставена от професионалисти и сме толкова здраво финансирани, че няма нещо, което да не можем да купим. Никой не може да даде повече пари от нас и изобщо няма проблем, с който да не можем да се справим. Когато Мартин Грейди основал организацията, е било от чист патриотизъм и дълбоко отвращение от начина, по който упълномощените служби са били принудени да действат — спъвани от политическа нерешителност, лична алчност и абсолютна глупост. Но ние сме най-големите — от суперкласа! Ако някой не направи нещо да запази организацията каквато е, Съединените щати ще се окажат изпохапани и сдъвкани на парченца от ония с железните ръце оттатък — единствени в света от нашия клас и калибър.
И в този случай използвах магията на парите, за да получа каквото ми трябва.
Оскар Макдауъл работеше на звънците в стар, известен хотел, и имаше връзки по целия град. Вършил е някои нещица за нас и по-рано; знае как да действа и с пари в ръка да купи услуги. Разполагах с каквото ми е нужно за по-малко от час — достъп до стая на деветия етаж, чийто наемател е на театър и не се очаква да се върне преди полунощ. Аз и Ърни Бентли направихме дупликат на резервния ключ и върнахме оригинала на момчето, обслужващо стаите.
Когато стигнах до Чембърлейн Хаус, бързо забелязах агента, обслужващ асансьора, както го бе засякла и Ан Лайтър. Изчаках, докато той започна да се качва, и влязох в следващия асансьор. Слязох на деветия етаж, свих наляво към 937 стая и този път имах късмет. Вече до стаята сложих ключа, влязох и заключих вратата зад себе си. Часовникът показваше 10:25. Точно след двадесет минути операцията трябваше да започне.
Нюарк Кънтрол винаги разполага с двама души с разрешителни за оръжие, в постоянна готовност за отвличане на нечие внимание. В случая бяха нужни за разсейване на охраната в хотела. Още във фоайето те ангажираха вниманието на човека от асансьора. Предизвиках малък безпорядък в стаята като повод да извикам камериерката, седнах и пуснах високо телевизора.
Трябваха й цели шест минути, за да се домъкне, и то с явно нежелание. Прекалено бавно за персонал на хотел. И с прекалено явна издутина на талията, която дори нарочно широката униформа не можеше да прикрие напълно. За жена от спецслужбите бе зле подготвена. Твърде явно бе нетърпението й да се върне към преките задължения, но бързането всъщност я забави повече.
Точно преди единадесет без четвърт се обадих долу, попитах дали барът работи и след положителния отговор сгънах вестника, хвърлих пет долара на масата за камериерката и, без тя да види лицето ми, отидох до вратата. С отварянето зърнах отдалечаващите се гърбове на двама мутрести бабаити, забързани към асансьора с извадени пистолети в ръце.
Следващите две минути се оказаха най-дългите тази нощ. Ако бе твърде скоро, Мартрел щеше да заподозре нещо. Ако бе прекалено късно, двете мутри от охраната щяха да се домъкнат. Прецених паузата и почуках на вратата. Дочух стъпките му да прекосяват стаята и след изтракването на ключалката аз просто не му дадох никакъв шанс да тръшне вратата в лицето ми. Бутнах я рязко и блъснах Мартрел назад. Ръката ми бе декорирана с насочено към корема му оръжие.
— Здравей, Мартрел — казах дружелюбно.
Той ме позна. О, той е страхотен профи в нашия занаят, в който да помниш лица е част от закона на оцеляването. Това умееше прекрасно. За секунда лицето му застина, сетне се мярна неясен страх, просто не разбираше какво става…
— Ти си от…
— Не съм от вашите. Не казвай нищо излишно!
— Тогава какво?
— Проговори ли?
— Не мисля…
— И другите не мислят — отсякох. — Засега те не знаят какво точно искаш.
— Кой си ти?! — изпитваният страх засили акцента му.
— Частно лице с особени задължения. Разбирам, че имаш информация, която може да неутрализира
