Мина Спиридонова
Среща през времето
…Проблясъци… пак проблясъци… топло… допир и видяното в мрака на стаята…
Тя пак избледняваше, но не го осъзнаваше, а продължаваше да реди малките дървени фигурки на земята.
Тя беше твърде малка, за да разбере и да протегне към него ръце за помощ…
О, майчице прости ми…
Малкото момиченце бърбореше на неразбираемия си детски език, обрамчено в синкаво сияние, което придаваше зеленикав отблясък на русите къдрици. Дракончето от боядисано зелено дърво вече се спускаше в несигурния си полет към лицето му…
Той се спусна към нея и със смях се опита да вземе играчката. Но в следващия миг те просто изчезанаха, стопени сред лек полъх на сняг…
Нямаше я вече сестра му…
…Вратите се затвориха и се отвориха други, завесите се развяваха и надипляха в призрачни силуети…
Той се обърна. В стаята влезе тя, приказна както винаги. Тъмна вълниста коса се спускаше до кръста, бледозелена на цвят роба с бродирани на ръкавите русалки и феи…
— Дилиън, мой мили Дилиън… — прошепна в сумрака на лунните отблясъци царкиня Млада, и взе отмалелия воин в ръцете си.
— Млада! Моля те помогни ми най-сетне!
— Не, прости ми! Не мога да бъда при теб, така както искам, защото това е само сън, в който ти си моя реалност. Не мога и да ти намеря това, което търсиш!
— Но ти никога не ми казваш кога ще дойдеш отново. Това чакане…
— Знам. — Тя помилва косата му и сълзи покапаха от очите й. После с усилие се отдръпна и го остави. — Трябва да те напусна, ти трябва да ме чакаш. А аз ще продължавам да тъка свилената си одежда.
— Одежда?
— Ела при мен, Дилиън. Умолявам те, нека това да свърши; не мога да сънувам повече, защото това ми причинява болка. Ела при мен, Дилиън, за да приключи това мъчително очакване. Ела при мен!
— Но аз не знам къде са владенията ти?
— Ще ти кажа… някой ден… — Тя избледняваше и гласът й заглъхваше. — Чакай ме и не ме забравяй… Ела при мен…
Ароматът на свещи и нектар от пъстролисти се завихри и обви тялото на младият мъж. Върху му се изсипаха сини и червени пера…
Дилиън се надигна и объркано се озърна, но в спалнята беше сам, разбира се. Съмваше се, а в далечината проблясваха светкавици. Гръмотевиците отекваха едва доловимо, отразени от морската вода и понесени от соления въздух, който обвиваше северното крило на замъка Л’Схора. Бурята си отиваше, оставяйки смутените луни безпомощно да угасват в легло от искрящи прозрачни облаци.
Младият принц обу набързо кожените си панталони и опипом се отправи бос към кухнята. Слезе по главните стълби, макар да предпочиташе външните. Гладките плочи от черен гранит със сребърни жилки бяха хладни и хлъзгави на местата, където съхнеха след снощното почистване. В коридора беше значително по-студено, което се допълваше от мистериозни по произход въздушни течения. Въпреки всичко Дилиън разкопча докрай ризата си.
На входа на кухнята пазеха два мирно застанали рицарски доспеха. На щитовете им бяха гравирани гербове, по които се разпознаваха последните им притежатели — двамата чичовци на младия принц. Единият, който трябваше да е навършил вече сто и четири години, Сурей, бе славен майстор на меча, също както покойният му брат, Тисис VІІ, бе ненадминат в стрелбата с лък.
Двадесет и една годишният им племенник промени едва забележимо ъгълът на наклон на двете пики, при което по сумрачния коридор се разнесе призрачно скърцане. След това продължи към кухнята на пръсти.
Трапезарията беше обширно помещение, което гледаше към най-източната част на градината с два великолепни, огледални прозореца, увенчани с ониксови рамки и цветна стъклопис. Пред източния прозорец имаше фин слънчев часовник, който поради ранния сумрак едва забележимо сочеше пет часа.
Огромното огнище беше топло.
Дилиън се протегна уморено и с присъщата си сръчност се зае да си направи нещо за ядене. След това приседна на стола до дългата, правоъгълна резбована маса и постави трите сандвича, супата и сока от плодове пред себе си.
Нахрани се бързо и макар все още да изпитваше вълчи глад, не яде повече.
По пода зашляпаха нечии крака и Дилиън мигновено вдигна главата си, която уморено бе клюмнала на гърдите му. Взря се с насмешка във вратата и твърдо заяви:
— Ако са ти мили чистите дрехи, спри на място. Сокът от смесени плодове не се чисти лесно.
Настъпи тишина. Едрата фигура на Талитат изплува от мрака и се подпря на лявото крило на вратата.
— Съжалявам, че ще се наложи да пропуснеш интересното сражение с по-големият си брат, но по- добре ми дай да го изпия, вместо да ми правиш нов.
— Кой каза, че ще те поя или пък храня? Днес не е мой ред за закуската, ако си забравил, но тъй като на теб изведнъж ти стана навик да се успиваш, се налага пак аз да върша всичко. Колкото и да ти е мъчно, последният дуел го спечелих в честна схватка, което не мога да кажа за твоите методи на борба.
Талитат се поизправи и подпря пестници на кръста си.
— Определено не смятам дуела за решен, Дилиън. Сирала се разписка с глупостите си, че сме се били… какво беше… „изпозаклали“ точно преди Сердинден и пак влезе в ролята си на Спасителката със златните ябълки. — Талитат се подсмихна. — Като ти минат драскотините, ще я накараме да ни брои. Ще се побъркам от наслада, щом си представя интересните слова, които ще отправи по повод бурната ни мъжка страст за „кръвопролития и сеч в мирно време“.
— Това е гадно. Тя не е лигла като братовчедката Белсрона, която между другото има голямо желание да си играе на Спасителка. Вече виждам как те гони да ти превързва раните, а мене ме налага с метлата. А после ще те…
Талитат пропусна последната забележка край ушите си, но не можа да остане равнодушен при думите на Дилиън. Изгледа го кръвнишки, но не каза нищо, колкото и да му се прииска. Всъщност щеше да сподели впечатленията си пред Сирала. Добре щеше да се получи. Отмъстително. Обърна гръб на брат си и извади парче студено печено от плитък поднос, поставен в пещта. Виното беше на масата. Взе си бокала и седна.
Дилиън внимателно го наблюдаваше. Талитат бе спокоен, но бе свикнал да сдържа гнева си с професионална ловкост. Нито едно трепване на силната му челюст, нито едно излишно движение. Макар да беше по-голям от Дилиън на години, по-ниският ръст не му пречеше да бъде също така атрактивен, каквито между другото бяха всички мъже на рода Селвей. Те също така бяха най-добрите в изкуството на хладните оръжия, по-рядко в стрелковите. Рядкост бе умението на Таритат, който бе усвоил невероятно прецизно боравенето с лък. Той и Тисис VІІ бяха „издънките“ на Селвей в това отношение. Талитат бе получил като наследство лъка на чичо си, изкован от сребристо-златна сплав, с гравюри от Божествената одисея.
Ако тази дарба беше рядкост, то магическите умения в рода бяха абсолютно непознати. Никой от наследниците не беше притежавал подобни таланти, дори и в най-дълбока древност. Като цяло и магьосниците не се ползваха с особена почит, затова в замъка нямаше маг, дори за най-неотложните нужди. При тежките сражения воините предпочитаха да умират от треска или инфекции, вместо да прибягнат до помощта на владеещ прокълнатото изкуство.
— Мъртъв си. — Талитат дори не го погледна.
Дилиън се ухили, но се овладя. Всъщност вече не му беше толкова смешно. Нещо го жегна, но в първия момент не можа да си спомни какво точно. Нещо отдавнашно, утаило се като смътна тревога в мислите му.
Стана бързо и за малко щеше да събори стола. Той изскърца, но се закрепи. Дилиън искаше да скрие
