Двамата я погледнаха с укор.
— Сирала, тук има малки деца.
— Къде? — озърнаха се сестрите и избухнаха в смях. — В моменти като този искрено негодувам от факта, че сме роднини.
Сирала и Фелгеспе се хванаха за ръце и запяха на два гласа. Думите бяха на стара любовна песен и се преплитаха в най-нежния лирически диалект, създаден преди хиляди години, за да бъде пят от Нелохористите. Те бяха школа за песнознание, споменавана в легендите и се състоеше от момичета и момчета от цяла Лирика, надарени с божествени гласове. Една от най-известните мелодии, която въпреки многото метаморфози бе успяла да оцелее, се наричаше „При извора на Ромяла“ и имаше приятно закачлив характер. Специфичният танц, изпълняван перфектно от Сирала и Фелгеспе, предизвика бурни реакции от страна на двамата мъже и в очите на танцьорките светна типично жинското удоволствие. Прехвръквайки около масата в ураган от ефирни воали, двете внезапно приседнаха на масата. Бяха задъхани и за момент продължиха да пеят.
След малко Сирала се обади:
— Днес пристигат търговците от Тулме ’х’ Стихат.
— Видяхме корабите. — Дилиън бе подпрял гръб на рамката на прозореца и гледаше към стаята. Фелгеспе се изправи до него и започна да си играе с косата му.
— Аз ще си купя спатус — продължи Сирала.
Братята прихнаха в неудържим смях.
— Абе, смеете се, но въобще не сте интересни.
Дилиън стана сериозен.
— Че за какво ти е? — намеси се Талитат. — Нали си имаш мен! Виж сега, имам предложение. Можеш да ме купиш на половин цена, а ти гарантирам много по-разнообразен репертоар.
Тя го изгледа с присвити очи.
— Ти просто не можеш да схванеш идеята ми. — Сега беше неин ред да се смее. — Смятам да го поотгледам, за да научи още повече думички. Аз лично ще се заема. Ще го научим на разни неща от протокола, обяснени на жаргонно наречие, тоест с възможно най-разговорния език на улицата. А измежду протокола, по някоя
— Ще го учиш да псува?
— Е, ако става въпрос за украса, аз съм по-добър и в това — намеси се Талитат. — Цял ден ще си вися мирно и кротко, даже без да псувам, ако такава е волята на нейно височество. Е, вярно, пера нямам, но пък може да ме нарисуваш или…
— Страхотно! И ще се разхожда цял ден гол из двореца! — намеси се Фелгеспе.
— Тове вече е прекалено — каза Талитат с укор.
— И после ще подарим спатуса на Белсрона. На братовчедката Белсрона. — Гласът на Сирала бе невъзмутим, когато му го подхвърли, но Дилиън и Фелгеспе вече се търкаляха от смях.
Младият стрелец стана.
— Не, тук явно има нещо повече от спортна злоба с която аз не мога да съм равнодушен.
— Е, и? Дилиън ще дойде с мен.
— Ха, ха!!!
— Нали, Дилиън?
— Няма!
Тя се доближи до него и му предложи парче хляб, напоено с медовина, с резен горещо месо отгоре. Готвачката я изгледа, докато го вземаше от плота и го поставяше на затоплена порцеланова чиния, и се усмихна.
— Аз съм много зает. Сигурно ще дойда, ако намеря малко време.
Събуди се по тъмно и след това остана под завивките да наблюдава разпръсването на облаците след бурята. Събуждането й беше внезапно, а тя обикновено се будеше по едно и също време. Покрай крепостните стени все още се виеха купчини пара.
Надигна се с нежелание. В главата й все още искреше съня, от който току-що беше излязла. Младежът от съня й, чието име бе Дилиън отново бе посетен от онази, другата. Сега дори дочу гласа му, сякаш бе на крачки от него. Видя, че нещо с него не е наред, но видя и тази, която го закриляше, и разбра. Това не можеше да си го обясни, но то я тревожеше и тя нямаше да престане да мисли върху него. Днес нямаше да може да се съсредоточи върху предстоящите задачи и дори не искаше да отива в дюкяна. Знаеше, че трябва да е благодарна на брат си за това, че има работа, защото имаха нужда от нейното възнаграждение. Той впрочем изкарваше добри пари от войската на Селвей и споделяше част от тях със семейството, но не можеше да си позволи изцяло да ремонтира къщата, която беше буквално съборетина, когато се нанесоха. Не се учуди, че е така евтина. Поне се оказа стабилна съборетина. Поставиха повече от прозорците и обковаха цалата фасада с дебели греди от сухо жилчесто дърво. Вече не духаше. Смениха вратата, но задната остана все така нацепена. Май това беше всичко, което можаха да направят. Къщата все пак беше в бедняшкия квартал, въпреки че беше най-добрата и имаше два етажа. Беше много по-хубава и по-здрава от последния им дом. Едно от най-хубавите й предимства бе, че гледаше право към източната стена и пристанището в ниското. Всяка сутрин яркостта на изгрева я отнемаше от обителта на съня и тя не можеше да обясни чувствата, които безбрежното море предизвикваха в душата й.
Майка й вече бе станала, когато тя слезе. Приготви се бързо, но почти нищо не си казаха. Не й се говореше. Преди да тръгне, старата Сунек продума:
— Зекелниш заминава утре с войската.
— Какво? Но защо? Ние току-що идваме. Би могъл да остане поне още няколко дни.
— Говориш безсмислици. Това не е негово желание. Такава му е службата. Ще ни пише. А ти по-добре не закъснявай за твоята.
Абвима тръгна към Големия пазар на външния град. Там се намираше тъкачницата, в която работеше. Жената беше добра и й показваше тънкостите на занаята, защото харесваше сръчността и изобретателността й. Разбираше трудността на положението й, макар на Абвима да не й бе ясно как може някой да проявява такова чувство към напълно непознат човек. Майка й определено не притежаваше такава черта, но Абвима отдавна се беше примирила с факта, че брат й беше по-обичания, защото успя да се издигне и да служи като воин в такава войска, като тази на Селвей. Зекелниш не беше крадец или ковач, каквито бяха сега повечето от приятелите му от детинство.
Площадът и пазара се намираха по-нагоре в средата на главната улица. Самата улица започваше от портите на замъка, разширяваше се в кръгъл площад и достигаше до пристанището, многократно завиваща и разклонена, докато обиколи целия град.
Обширното кръгло пространство бе опасано от шарените занаятчийници, а в средата бе самият пазар, както винаги изобилстващ от всевъзможни стоки и храни от всички известни посоки на света. По-надолу, към дома на Абвима бяха повечето кръчми, ханове и изби, някои от които много скъпи и хубави, дето отсядаха най-богатите пътници и търговци.
Камъните бяха мокри от дъжда, но слава богу, локвите бяха попресъхнали. Въпреки това тя повдигна полите на вълнената си рокля, захабена от пране и носене и единствената, която имаше за хладното време.
Ранният час не пречеше на оживлението. Разбра от откъслечно дочути фрази, че са пристигнали три нови търговски кораба с доста екзотични стоки, за които имаше запазени сергии.
Тълпата се оживи и Абвима мярна двама конника. Поздравите на хората носеха нужното уважение и имаха приятелско отношение без да са пресилено официални, макар да изглеждаше, че конниците са благородници. Младата девойка се поспря и се загледа с интерес.
— О, принц Дилиън и принцеса Сирала отиват към пристанището. Може би за делегацията от…
Абвима изтръпна и се втурна през тълпата.
Най-отпред яздеше на червен кон жената. Беше хубава и млада, с черна коса и млечнобяла кожа. Облеклото не подхождаше на титлата й, но оглеждайки я отблизо, Абвима оцени вкуса й за дългата бежова рокля от фин лен без украса. Краката й бяха обути в меки и равни зелени чизми, косата бе прибрана в дебела плитка. Беше наметната с кафяв плащ, поръбен с ленен ширит.
