Среща през времето

течение, което се провираше през леко плесенясалите пукнатини на камъните. Стори му се, че чу гръмотевица.

Абвима леко простена. Дилиън скочи от трона и клекна до девойката, която бе все още зашеметена и лежеше на земята. Той я докосна предпазливо, но в този момент се появи Млада, добила присъствие сред облак от дъждовни кубове.

Той стана и я загледа безмълвен. Тя беше висока и много грациозна. Черната разпусната коса се сливаше с абсолютно правата рокля от черна свила. Не носеше украшения, с изключение на масивния колан от тъкани сребърни жички, който падаше под кръста и подчертаваше извивките. Очите на царкинята бяха черни и непроницаеми.

Тя се усмихна.

— Дилиън, най-после!

— Да, след единадесет години сънища, срещата действително се превърна в реалност — едва успя да продума принца от рода Селвей. — Но аз не си представях теб, а и всичко останало по този начин.

Млада не каза нищо, но се доближи и го огледа, като се въртеше около него и го докосваше от време на време — дрехите, меча, косата. При всеки неин жест тялото му изтръпваше, но той така бе копнял за това, че не помръдна.

— Прекрасен си! — Бе искрено възхитена. –Мъжете-човеци са наистина удивителни. Нашите мъже са така различни! — Тя спря, като си играеше с косата му.

— Ти си първото човешко същество, което е влизало в кулата ми. Ти си най-съвършения.

Млада се отдръпна и отново го претегли в ума си. Очите й изразяваха много неща. След това се доближи до камъка, който междувременно бе започнал да нашепва неразбираеми езически слова.

— Прекарах тук заточена един човешки живот време, макар че за мен това е нищо. Търсих дълго и упорито най-силния и го намерих.

— Не те разбирам. Мислех, че ме обичаш.

— Но разбира се! Защо иначе ще правя това?

— Кое?

— О, хайде стига! Щом си довел тази вещица в обиталището ми, сигурно вече знаеш какво целя като те привлякох тук. Заповядах ти да я убиеш! — изкрещя тя и я посочи с пръст. Беше бясна.

Дилиън погледна към Абвима. Тя се опитваше да се надигне, но крайниците й бяха пристегнати с нещо, което не се виждаше.

— Нищо не можеш да направиш, това е магически сноп, по-здрав и от най-здраво калената стомана.

— Защо го правиш? Кажи ми. — Дилиън отново се взираше в нея.

Млада искрено се развесели от недоумението му.

— Няма да позволя на нищо да ми попречи сега, когато най-после, след толкова години, дойде денят, в който да си отмъстя и да се върна.

— Защо тогава не ме уби още долу? — извика Абвима.

— А защо да го правя? Любовта ти даде сили да намериш верния път през всички измерения, да се върнеш и да се преродиш. А след това, когато откри и него, да му помогнеш да стигне до тук с надеждата, че може би ще победи и ще спаси духа ти. Затова, в знак на твоята неугасваща и неподправена преданост, аз ще си позволя да отнема живота на Дилиън пред очите ти!

— Не, недей, умолявам те! — в очите й се четеше неописуема паника и още нещо излъчваха тези сини очи — жертвоготовност…

— Коя си ти? — Дилиън не бе сигурен дали го е изрекъл на глас или съзнанието му го е изкрещяло, очаквайки единствения възможен отговор след цялото време на болка и празнота, време, в което го беше крепила вярата в нещо съществуващо и заместващо нея. Но знаеше, че тя го е чула… Абвима го погледна.

— Лазара…?

— Да, Дилиън, аз съм сестра ти. Аз съм Лазара…

— Но как…! Ти не приличаш… — Краката му трепереха, но не повече от душата му, където струните се късаха една по една, а съкрушителната им песен звучеше и в нейните уши.

— Но разбира се! В действителност аз съм сестра ти. Погледни ме! — Млада се усмихваше.

През сълзите Дилиън видя, че макар и не така детски, чертите на лицето й приличаха на тези на майка му. Но косата и тези бездънно пусти очи с цвета на камъка-прокобесник, какъвто се подаряваше на всяко новородено…

— Аз отвлякох сестра ти през онзи ден. Имах нужда от нея, за да се свържа с теб. Всъщност нуждата от тяло бе по-наложителна. Тук не е много устойчиво за природата ми. Но връзката между вашите съзнания бе удивително силна, дори за близнаци, защото у теб има магическа дарба, която се пренасяше и у нея. Но източника си ти. А и рождения ви белег — разполовен слънчев кръг, разделен между двамата на две половинки, които си пасват идеално. Това е ключът, с чиято помощ ще приема силата ви, за да се върна у дома, отвъд Арката.

Дилиън сведе поглед към дланта си. Половинката от слънцето винаги бе била там, но той никога не беше се питал какво значи. Смътно си припомни как двамата с Лазара допираха ръцете си, докато играеха…

— Силата на един магьосник е всичко. Цялото му същество. Дори за един напълно необучен бъдещ Боравещ като теб тя е твоя структура и животът ти без нея няма да е възможен. Ще загинеш. Да, вярно, аз можех да имам всеки друг. Всеки обучен. Но наложените прегради и умения на обучените са само още едно препятствие, което ще ме забави. Но ти, пръв адепт в родословието на тристагодишна фамилия, с първичните ти заложби, се оказа всичко, от което имам нужда.

Дилиън слушаше. Знаеше всичко, което тя му каза. То беше вътре в него. Изпълни го някакво странно спокойствие. Защото сега разбираше.

— След като отстраних духа на сестра ти от тялото чрез дълги и изключително сложни ритуали, аз я прогоних в периодичен ред от измерения, подобни на тези, през които минахте вие. Но тя е намерила изход и се е върнала. Аз сгреших като не я пратих в Кристала, но сега това вече е без значение. След това се е преродила в това момиче, Абвима, и е започнала да те търси, макар да е родена на другия край на материка. Нищо чудно, че е имала същите сънища като твоите, но е присъствала така майсторски, че дори не съм усетила присъствието й през тези години. Винаги съм твърдяла, че духовността се обогатява непрекъснато, независимо от възрастта. От значение е само преживяното и грешките, които се научаваш да не допускаш повече. Ти обаче, Лазара, явно нищо не си разбрала от дългото си скиталчество. — Устните й се разтеглиха в зла усмивка. — А може би става въпрос за така наречената смелост.

— Ти си демон! — каза Дилиън, но не прозвуча така шокиращо, както му подейства.

— Ами да! Трябва да признаеш, че нямам вид на такава, нали?

— Напротив. Очите ти те издават. Очите на Лазара са сини.

Млада повдигна вежда и се смръщи учудено.

— А ти какво очакваш — да видиш рогата дяволица ли? Та в действителност аз дори нямам опашка. На това съзнателно ниво ти можеш само да ме усетиш в истинския ми облик, но не и да ме видиш.

— Значи това е свилената премяна? — Дилиън извади бавно меча си.

— На теб ти прилича на такава. О, ще се бием ли? Смяташ ли, че можеш да ме победиш с това… парче смъртен метал?

— Не, тъй като ти си нещо нематериално и едва ли ще мога да те убия, но за тялото не съм толкова сигурен.

— Нима ще убиеш сестра си?

— Това не е сестра ми. И тялото няма значение, когато душата й е жива.

Той повъртя тежкото оръжие и успокоителната хлад от гладката ръкохватка се просмука в мислите му и донесе спокойствие. Дланта му стисна меча здраво.

— Не можеш дори да ме нараниш. Обаче това предизвикателство не бива да се изпуска.

Млада долепи ръце една до друга и след това бавно ги отдалечи. След малко тя вече държеше