момчешкия му чар. Острата красота на лицето и тялото му извикваше удивление, събуждаше инстинкти и пораждаше завист. Фигурата на Рил бе едра, висока, налята и мускулеста, с едновременно скрита и явна грацията като на бог. Освен бремето на плътската хубост, той носеше и бремето на божествеността. Усещаше, че е отговорен за нещо повече от спокоен и праведен живот, и това нещо бе реалността. Не беше воин като баща си, макар да владееше изкуството на меча. Пророчествата в книгите на Оник събуждаха у него трепет и го изпълваха с очакване (и безпокойство), сякаш бяха предназначени за него. Не ги разбираше напълно, въпреки че често ги прелистваше, а и не беше необходимо, защото Рил следваше инстинкта си. Виденията го объркваха, но никога не се променяха, а само се появяваха нови и нови. Някои от тях той рисуваше. Съсредочавайки вниманието си върху нещо, той започваше да го преобразува по необясним начин. Виждаше особени животни, които не съществуваха, места, които ги нямаше в света, който той познаваше. Легендата казваше, че светът, както всичко друго, има край. Но вселената нямаше. В това той бе убеден. Никой не знаеше къде започва и къде свършва. Светът можеше да се промени.
Наричаха земята си Божествен остров, тъй като била създадена незнайно как, за да „плува“ във Всемира. И тя наистина бе остров, заобиколен от черна пустош. В това нямаше съмнение, защото границата на земите му беше именно Всевишния. Спадове от върхове, бездни и безвъздушни, ледени куполи. Рил бе сигурен — може да се сложи край на края, и той щеше да намери начин.Нали затова бе тук!
В далечината мярна коня на Лира. Тя явно препускаше, тъй като се отдалечаваше бързо. Рил не пришпори Даюн, защото бе сигурен, че ще стигне преди нея. След няколко завоя на утъпкания път си показа замъкът Ескадор. Издигаше се на едно възвишение, от което целият, лежащ в низината под него град, се обхващаше с поглед. Град Ендден. Кулата на Оник бе най-високата пристройка на замъка и бе обвита в облаци или мъгла. Придворният маг, старият Оник, обичаше да се „забулва в тайнственост“, четейки Пророчествата. Магията на Острова бе естествена както наличието на Границата на каньона или смяната на сезоните. Но беше слаба. И най-способният магьосник не можеше да влага магията си в нещо повече от разтикване на облаците, прочит на звездите и бъркане на странни отвари. Пък и за какво бе нужно друго? По време на война вълшебниците се биеха помежду си заедно с воюващите армии. Победа над противниковия маг гарантираше половин спечелена битка.
Скоро излезе пред портата, премина и се насочи към конюшнята. Днес бе денят на пролетното равноденствие и вечерта щеше да има бал. Поканени бяха владетелите на близките кралства. На площада в града щеше да се проведе тържество и Рил би дал всичко, за да е там.
Лира го беше преварила. Направо невероятно. Заведе Даюн, разседла го и побърза да я настигне. Тя вадеше от дисагите си вързопи с билки. Бе облечена в синя памучна рокля, чието деколте и широки ръкави до лактите бяха обточени с бели шевици и меандри. На тъмносиния й плащ бе избродирана роза Упоителка. Косата й, дълга до кръста, бе стегната в края, в средата и най-отгоре със сребърни ленти. Тя не се обърна.
Застанал на разстояние, Рил просто я гледаше. Беше дребна и толкова елегантна, че той изпитваше възхищение и почуда как е възможно да е толкова малка. Ръцете й с дълги пръсти се нанасяха два пъти на неговите.
Магическото докосване на нейния ум. Беше странна, но веща в работата си.
Полъхът на вятъра освободи кичур от разпиляната му от ездата коса. Той внимателно свали матовата диадема, която я придържеше, прибра непокорните кичури и отново я постави отзад на главата си, от едното ухо до другото. Закопчалката се плъзна безшумно на мястото си.
— Здравей — каза тихо Лира и извади и последната торбичка. — Успя ли този път?
— Както виждаш — не.
Тя се обърна и незрящият й поглед се впи в душата му. Полуслепите й очи обходиха обстойно тялото му.
Усмивката й грейна. Рил изтръпна.
Тя леко кимна. Той й подаде ръка, а тя допря чело до опакото на дланта му. След това нежно целуна китката му. Рил бързо издръпа ръката си.
— Какво има? Слабост ли почувства?
— Да.
Тя продължи да подрежда малките, прилежно омотани с червен конец снопчета с треви, а после внимателно извади фино изработени кутии, в които слагаше всякакви прахообразни билки и цветове от лековити растения.
Рил мълчеше. Погледът му се рееше из подредените дървета на царският лес, сакаш можеше през клоните им да види празничното настроение, на което се бяха отдали хората в града. Но съжалението му трая само миг и той веднага пак погледна Лира. Тя все още бе погълната от донесените лекове.
— Познаваме се толкова отдавна. — Каза тя с леко провлачен тон, който подчертаваше изтеклите години. — И аз все още не мога да те разбера.
— Заради теб е. Защо… — той направи пауза, защото и преди го беше казвал. — Защо не яздиш никога с мен?
Тя вдигна вежди леко иронично.
— Не мога да се състезавам с неистовото ти препускане. А и не е правилно да яздим двамата сами.
Рил си пое въздух и стисна устни. Тя всъщност не вярваше, че слепотата й някога ще се излекува, както вярваше преди. С годините нищо не се бе променило, нито в полуневиждащите й очи, нито в отношението й към него, което ставаше все по-отчуждено.
— Лирика, аз ти вярвам.
— За какво?
— За всичко, което правиш. Даже за чудните вкусове и свойства на лековитите ти отвари.
Тя най-после се засмя.
— Не искам да ми оправяш настроението. Искам да си ходя с буреностния облак около мен. Никой не те е викал! — Тя шеговито замахна с ръка.
Той също се усмихна по-спокоен. Тя поведе коня си.
— Къде отиваш?
— Да си бъркам отварите. И да пробвам рокли.
Младият мъж се отправи в другата посока.
— Пробвай рокли, но НЕ БЪРКАЙ ОТВАРИ. Следващият път като боледувам няма да ти позволя да припариш. Не искам да чувам повече звука на торбата ти с дрънкащите шишенца.
Тя му махаше за довиждане, но звънкият й смях ехтеше из слънчевия двор.
— Отивам при Оник. — Рил понечи да тръгне.
— Мога да ти дам нещо за главоболието.
Той знаеше, че тя ще го усети. И отново се удиви. Тя го гледаше сериозно и лицето й бе пресметливо, също като в моментите, когато подбираше подходящата комбинация от лекове.
— Не е толкова силно.
— Напротив. Китката ти е топла.
— Може би ако се опитам да скоча още веднъж, ще ми мине. Възторгът на този тъй кратък момент има чудодейни свойства.
— Няма да се получи.
— Знам. — Направи кратка пауза. — Докато бях болен, не можех да отворя очи от болка. Физическа болка. Сега не мога да подтисна другата. Тази, че отново се озовавам в Предела, на Острова и всичко, което виждам, е само мираж на болестта. На неизлечимата ми болест.
Лира се беше извърнала от него и сега полуслепите й очи гледаха нататък.
— Твоята болест е благословена от боговете. Ти пътуваш нанякъде, където само божествата властват. Преди отново да тръгнеш ти сякаш се озоваваш на това самотно място, за да починеш и после пак да продължиш. — Тя се усмихна разбиращо и продължи към конюшните. — Може и да имаш Дарбата, но сега си затворен в телесни окови. Те са непреодолими и те карат да страдаш много по-силно от другите.
— Ще се опитам да обуздая лудостта си, но не гарантирам.
— Ти ще направиш това, което трябва. Не ми обещавай луна, когато е новолуние.
Тя повече не продума. Рил поклати глава. Затича се по стълбите и ги заизкачва по две и три наведнъж.
