— За да си до мен. — Ръката му стисна нейната.
— Разбирам. Всичко в теб винаги е било така съвършено. Ти не си като другите, а и тези видения за неща, които не съществуват, местата, животните, които ми описваш или рисуваш понякога. Не мога да го обясня, но то е като да си бог от легенда. И знаеш ли, на теб ти е дарено нещо, което не можеш да оцениш още, но… ти може би ще останеш тук завинаги. Когато дойде промяната. Нали?
Искаше му се да отвърне, но нямаше какво да й каже. Лира взе в шепата си стъкла от пода и ги прехвърли през пръстите си. След това се надигна и хвана ръката му.
— Все пак имаш нужда да лежиш.
Подкрепи го до леглото и без да го погледне, излезе от спалнята.
ГЛАВА ІV
Стените на каменната кула се бяха напекли от слънцето и излъчваха вълни от топлина. Денят беше необичайно горещ за пролетта.
Рил стоеше до тесния аркообразен прозорец, подпрян на лявата си ръка. Беше облечен в широка черна риза от лен, а краката му бяха обути в тесни панталони от мека тъмнокафява кожа. Високите до коленете ботуши също бяха кафяви, но кожата бе по-твърда и лъскава. Материята бе специално обработена, за да е непромокаема. На кръста му висеше ножница, от която се подаваше дръжката на масивен меч от огледално блестящ метал. Дясната му ръка лежеше на гравираната ръкохватка.
— Аз я познавам добре, тъй като и двамата се подготвяхме за този ден.
Оник Замар подреждаше бавно потъмнелите от времето ръкописи и магически свитъци по местата им. Той обожаваше да ги реди по лавиците и често прекъсваше задълбоченото си четене или съзерцаване на звездните карти и се заемаше с разместване и поставяне на подходящите на мястото на ненужните. Въпреки усърдието и времето, което отделяше, по пода имаше достатъчно, за да се занимава пълноценно още поне едно десетилетие (той умишлено ги разпиляваше, за да е сигурен, че едно десетилетие няма да му стигне).
За преклонната си възраст Оник изглеждаше твърде добре. Дългата му снежнобяла коса и брада се спускаха до гърдите. Очите му имаха остротата на орлов поглед и цвета на морско вълнение. Едрото му тяло бе жилаво и със стегнати мускули, заякнали от продължителното въртене на меча на младини. Гласът поразяваше най-много — силен и дълбок баритон, който с годините бе добил онази характерна плавност и подвижност, необходима за произнасянето на магическите заклинания и псалми. Оник притежаваше някакво чувство относно посоката на ветровете и бъдещото положение на звездите по небосклона, което, в комбинация с подходящо заклинание му помагаха да разгадава времето и да предупреждава при опасност. Разбира се, това не беше основното му задължение към кралския двор, защото той съхраняваше също всички карти, ръкописи и стари книги, останали от древния род Трой. Но Рил знаеше, че магията у Оник бе слаба и той не притежава неговите умения. И въпреки това разбирането, което проявяваше към младежа, тази мъдрост, прозираща зад проникващо-опитните очи го даряваха с увереност, която бе трудно доловима у други, които знаеха за дарбите му.
На масата лежеше отворена голямата пророческа книга, над която Рил бе седял цял ден. Беше припомнял и запаметявал и малкото, което не знаеше за Основното пророчество. Изучи наизуст пасажа, който се отнасяше за „Сътворяващия“ — за мощта и способностите му. Погледът му се рееше ту към небето и залязващото слънце, ту към няколкото дуелиращи се мъже на поляната под напътствията на капитана на стражите. Рил се взря във високата борова гора, откъдето настъпваше мракът. Каньонът ставаше незабележим, сливайки се с разнообразния релеф на запад.
По устните му се разля усмивка. Надвеси се смело над перваза, защото когато изгря луната, пътят й се открои върху безкрайната водна площ, наречена ОКЕАН. Дочу омайните песни на девойките — риби и ревът на огромните животни, размахали широки, люспести криле и бълващи огън.
— Рил?
— Слушам те.
— Ти каза ли й нещо?
— Всичко.
— Защо? Ами името…?
— Не съм сигурен, че мога да ти отговоря ясно. Умът ми сега не е така бистър, както вчера. Имам нужда да осмисля. — Гласът му притихна до шепот. — Тази нощ ще реша.
Оник не отговори. Не се чуваше нищо, но принцът не се обърна. Чакаше.
— Това е Камъкът на сътворението.
Блъсна го непреодолима магическа стена. Извърна се, налагайки цялата си воля.
— Господи, — прошепна, — това ще ме убие.
В ръцете си старият магьосник държеше кръгъл камък, който излъчваше неопределимо сияние. Вълните, които идваха от него бяха ту огнени, ту ледено студени. Верижката изглеждаше нажежена.
Оник се приближи.
— От какво е направен? — запита принцът.
— Магически камък. Така се нарича, но определено не е камък, тъй като материята се променя непрестанно. Това тук е единствено в цялата съществуваща действителност. Двамата с Морнела го открихме в деня на раждането ти. Часът, в който се появи на бял свят определи мястото, където ще го намерим. Оттогава насам го опазваме за теб, ти единствен можеш да го контролираш. Пророчеството се е погрижило за всичко. Този камък съдържа в себе си образа на света, който ще създадеш. Той ще свърже виденията ти в последователност, строго следвайки модела на Сътворението и на Великия взрив на началата.
Оник се протегна да сложи медальона на врата му. Рил разтвори ризата си и остави старият магьосник да окачи верижката. Дължината й бе такава, че камъкът легна точно на белега между гърдите му.
Контактът го изгори и замъгли мозъка му от болката. През съзнанието му с шеметна скорост преминаваха всички незрими образи, които въображението му бе сътворило; огромното им количество бе погълнато от Сътворяващия за по-малко от прелитане на падаща звезда. След това всичко се успокои.
Главата му бързо се проясни. Оник го наблюдаваше с доволна усмивка.
— Хубав белег си си направил.
— Бива, като за кинжал. — Той загърна ризата си. — Господи, заболя ме.
— Това е добре. Така трябва да бъде. Отворената рана е била вход за силата, а камъкът, лежащ върху белега — изходът, през който тя ще напусне тялото ти. Действа чудесно.
Старецът бе вперил очи в сияещото полукълбо. На лицето му се изписа удивление.
— Това е невероятно!
Белегът пулсираше в синхрон със сърцето на Рил. Той едва сега осъзна, че камъкът приема формите на фантастичните създания на въображението му. Наведе глава и видя коня с крила, чудовището, което бълваше огън, а скоро започна да добива очертанията на омайно красивата девойка — риба, с морско- седефената люспеста опашка и пищни форми. Оник се усмихна доволно.
— Ах, прекрасно, божествено създание!
Рил бързо скри медальона.
— Внимавай, песните й са смъртоносни.
— Как се нарича?
— Сиренова риба.
Рил погледна към трепкащите звезди и осветения от вечерни огньове град в низината.
— Извини ме. Трябва да свърша нещо.
— Алак Тройски! — Изражението на Оникус бе застрашително. — Ти знаеш основното правило на Съществуванието. Нямаш право да унищожаваш нищо, което не си създал и не е част от твоята душа, колкото и трудно да ти се стори в момента, в който ще пожелаеш да го сториш. Ти си адепт на боговете и си подчинен на волята им. Всичко, което създадеш е предопределено да бъде. Ти можеш само да създаваш.
— Зная това, Оникус Замар. Но дори Пророчествата не могат да кажат какъв ще бъде изходът. Дори Орисницата Морнела, която записва Съдбините, минали и настоящи.
