тук сама, а аз съм сам там? — Пак се разсея. — Как си успяла да ме крепиш толкова дълго? А себе си? Как дишаш?
Изкъпаха се, закусиха, без да се докосват. Той почти не яде. Само я гледаше.
Слънцето се бе издигнало тъкмо над хълмовете. Днес нещо не беше наред с времето. То сякаш едва капеше. Рил мислеше за това, почивайки, подпрял чело на стъклото.
— Трябва да тръгвам. Ти си последната, която виждам.
Лирика му се усмихваше.
— Колко си хубав. Рил.
— Няма да се сбогувам с никого. Даже с теб. О, богове! — Думите му бяха така нищожни пред пустото и безгранично поле в душата му. — Искам да… исках да ти кажа нещо просто, обикновено, но… всъщност думите сами се изплъзват. Прости ми, че ти причиних това. Жесток бях. Исках да изпиташ поне частица от страданието ми. Нищо няма да е достатъчно, за да изкупи постъпката ми.
— Не, грешиш. Аз го исках. Искам да видя света ти, когато стане реалност. Ти ми даде най-ценното. Зрението ми, а после и себе си.
Стояха мълчаливи дълго. Тя държеше ръцете му и го гледаше, сякаш се боеше да не би да е пропуснала някой ъгъл, извивка или изражение на лицето му. Тя запомняше всяка минута и вече се радваше на неговия свят, като че се бе ширнал в краката й с цялото си невъобразимо великолепие. В очите й нямаше сълзи, когато се разделяха. Но в неговата душа имаше.
— Силата ти ме изумява, моя Лирика.
— Не вярвай на лицето ми.
— Ще бъдеш ли с мен отново?
— Винаги, когато ме повикаш.
Отвори вратата и стисна камъка под ризата си.
— За тебе е.
Тя просто кимна.
Камъкът задвижи картините в съзнанието му. Свят, пълен с живот и пространство.
Свят на име Лирика.
ГЛАВА VІ
Следобедът преваляше, но Рил продължаваше да пришпорва Даюн. Не гледаше от къде минава. Мислите му се лутаха между Лира, майка му, Лира. Беше видял Нимера сутринта на рождения си ден, когато се върна в покоите си. Тя му помогна да се облече и го гледаше, без да продума. Целуна белега му и дълго го държа в обятията си. Тя знаеше всичко. Тя не плачеше пред него. Беше се подготвяла през целия си живот.Щеше да обясни и на баща му. Рил не можеше да понесе болката в погледа на баща си, който се гордееше с всичко, което разбираше и с всичко, което не проумяваше.
Не искаше да мисли за Лира, защото губеше представа за себе си. На моменти дори му се струваше, че тя никога не е съществувала. Не и като отделна личност. Тя беше той. Трябваше да бъде силен, но се страхуваше. Там щеше да е сам.
Тясната пътечка го водеше през позната местност. Смрачаваше се. Няколко елена оставяха след себе си шепота на полегнала трева. Росна трева и бледа папрат покриваха дебрите на широколистната гора. Видя острите скали по ръба на каньона. Видя и пътечката.
Накара Даюн да забави ход. Приближаваше бавно и несигурно в слабата светлина на сивото небе. Слезе от коня и стъпа на ръба на скалите. Растителността продължаваше по камъка. Виждаха се тъмните корони на дърветата, обрасли по отвесните канари. Скалната пътека беше продължение на горската, но провисваше във въздуха. Несиметричните каменни колони даваха символична опора на тънкия къс скала. Рил знаеше, че дъното на каньона е осеяно като в лабиринт с цилиндри от вкаменени дървени стволове. Имаше плаващи пясъци и мистериозни, безкрайни по дълбочина пукнатини и бездни, някои от които достигаха до горящата сърцевина на „острова“.
Просеката, разбира се, бе твърде тясна за кон. Даюн изцвили в знак на несъгласие.
Рил приближи и извади от дисагите си няколко факли, овързани с въже. Измъкна една и я запали.
— Даюн, връщай се в замъка.
Още едно изцвилване. Конят бутна рамото му с муцуна.
— Знаеш пътя. Аз ще продължа сам. Няма друг начин.
Даюн отстъпи назад. Рил не помръдна. Животното беше с буен нрав, но винаги се подчиняваше на господаря си. Странна бе привързаността им, породена от старото им познанство. Рил бе едва на тринадесет, когато кончето се роди в деня на Новата година.
— Ех, Даюн! Моята лудост е болест, от която не можах да те опазя. Хайде, тръгвай! И не се връщай! Никога.
Конят го послуша. Обърна се и бавно препусна през гората.
Рил вдигна факлата, събра цялата си душевна сила и стъпа върху камъка.
Вдигна се вятър и развя прозрачни, сухи пелени от пепел. Пътеката бе широка две педи. Принцът наведе факлата напред и потръпна, но не изпита уплаха. Потрепера от увереността, която го овладя за миг. Съсредоточи се върху всяка своя стъпка и погледът му повече не помръдна от отсрещния ръб на каньона.
Не знаеше как минава времето, но когато се озова отново на твърда повърхност, изпразненото му съзнание намери облекчение, което възвърна и емоциите му. Беше тихо, огромни чепати дървета, някои от които изсъхнали и спаружени, простираха клони и съчки към него.
Рил спря и погледна луната. Беше много голяма и близка. „Наближавам края“, каза си. Изключи всичките си възприятия и продължи напред, изцяло доверил се на предначертаното. Близо до края имаше твърде много опасности и не беше един пътят, който извеждаше до ръба. Но Рил знаеше, че постъпва правилно. Сега не можеше да сбърка.
Той просто вървеше, воден от видимата светлина на горящия сноп в ръцете му и неуловимото сияние на камъка до сърцето му. Премина през вкаменени гори, скелети на животни, грозна сянка на разрушен храм. Тук не можеше да изгрява слънце — така студено и безжизнено бе. Навлезе в мъгла, която го отвличаше с привидения и призрачни образи. Рил не забавяше крачка и пред нищо не се спря. Нито пред лицето на Лира, нито пред смъртта на майка си, която го нарани най-силно; нито пред битката на боговете, причинила откъсването на късчето земя от свещените Пръстени светове и превръщайки го в плаващо късче материя сред чернотата; нито пред сътворението на Вселената; нито пред нейния край. Усмихна се на образа на мястото, където Вселената свършваше — прекрасно и необятно пространство, разделено на нощ и ден, пълно със сияния и отблясъци от огледала в кристаловодни езера, населено с всички животични форми. Порталните микрочастици, достатъчно широки за обитаващия дух и първичната субстанция на идеала. До тях водеше тунел от светлина. Жива светлина… Извърна поглед и се успокои. Скоро щеше да ги види със собствените си очи.
Продължи напред. Спираше, само за да запали поредната факла. Светлината й не му помагаше в гъстата мъгла, но му носеше здрава опора с мекото си лъчение. Камъкът излъчваше бледо сияние, което осветяваше пътя му напред.
Изведнъж непрогледността се стопи и той се озова на алея, оградена от двете страни с монументални скулптури. Тази бърза промяна леко го изненада, но той продължи уверено напред. Рил хвърли любопитен поглед върху мрачните фигури. Замръзна на място. Около него бяха изваяни чудовища — исполински, нечовешки същества, невъзможно кошмарни и пленяващо черни. Бяха като живи — протегнати към него. Двете смразяващи редици бяха впили ужасяващите си очи в Рил. Рил се приближи, така му се искаше да види каква форма на съществуване представляват те, коренно различни от съществата в неговите представи. Поднасяше факлата, чиято светлина веднага попиваше в непознатата структура, и запаметяваше всеки детайл. Първата фигура бе на конник, покрит с доспехи, яхнал огромен кон с плоски люспи. Бе насочил остра пика с едната си ръка, а с другата бе вдигнал двуостър меч. След това имаше змей, зинал с трите си глави, на чиито гръб имаше прозрачни мрежовидни крила. Опашката му се делеше на две. Следваше демон с глава, която не наподобяваше нищо възможно; гола жена с изключителна красота, държаща яйцевиден кристал; заплашително разперила криле харизия с три гърди; ликвора, с тяло на жена и глава на котка; до
