нея видение с тяло на котка и женска глава, чието име Рил се опита да прочете: Скиша…; гном, стискащ в малките си ръце прозрачен ъгловат камък; елф, обут в магическите си високи боти, с островърха шапка на главата; куче с три глави и островърхи извити зъби — адският Фербер; полужена — полузмия, протегнала примамливо ръце; ужасно грозна стара вещица, която стискаше ръка на скелет; свиреп ловец с човешки торс и конски копита; статуя на ламасу с глава на човек, крила и тяло на животно; могъщ владетел, държащ жезъл и меч; гордата осанка на мъж, облечен в обикновени одежди, който в дланта си пазеше медальон, а ръката му бе протегнала рапира; вълк със спокойно изражение, гордо седнал на задните си лапи; жена в дълга рокля с маска на лицето; мъж с дълга коса, който се усмихва и държи две правоъгълни кутии… Сякаш с всяко следващо същество алеята се увеличаваше с пет, защото когато Рил се извърна потресен, редиците бяха станали безкрайни. Той бе онемял от ужас, че нещо подобно можеше да съществува или да живее. И всички те, ослепително черни, изваяни от лъскавия камък, който им вдъхваше реалност. Той… той не познаваше тези създания.
Рил обърна гръб на монументите и затича по пътеката. Скоро статуите се стопиха и изчезнаха. На мястото им имаше дърво, чиито клони се бяха извили така, че затваряха мрачен тунел над просеката. От устните на Рил се откъсна стон. Между клоните надничаха главите на статуите. Някои вече бяха стъпили на пясъчноподобната пръст и мърмореха неразбираемо, докато бавно се приближаваха.
Рил побягна и спря едва когато стигна до разклонение. Вгледа се внимателно в двете възможни посоки. Не можа да забележи съществена разлика — мракът правеше всичко монотонно и безсмислено. Тръгна наляво. Не смяташе, че има значение.
Беше тъмно като в еленов рог. Губеше равновесие. Запали факлата, която беше угаснала внезапно.
Отново загуби представа за времето. Пътят минаваше през невисок скален къс, обрасъл в меки тънколистни папарати и бодливи храсти.
Лъхна вятър и отнесе бледия пламък. Настъпи пълна тъмнина. При следващата си крачка Рил се спъна в нещо твърдо. Наведе се ниско над земята и докосна камъка на гърдите си. Бледа ивица освети плочата в краката му.
ПОЗДРАВИ, СЪЗДАТЕЛЮ!
Сърцето на Великия щеше да се пръсне. Остави последната факла на земята и мина зад камъка. Пристъпвайки той осъзна, че не е видял камъка във форма на луна — Началото на Края.
„Създателят ще се отправи към Забранената земя и когато стъпи с обожествен разум, ще се заличи паметника на забраната, ще се въздигне и ще стане слята Границата.“
Да, разбира се. Пророчеството се бе погрижило за всичко.
Едва след това Рил се обърна и погледна ръба.
Луната бе все така близко. Сенките, които хвърляше по земята бяха ярко очетрани и трептяха като пламък на свещ.
Бавно пристъпи към Края. Затвори очи и направи последна крачка.
Небе, обсипано със звезди и един голям лунен кръг. Въздушното течение погали лицето на Великия. Погледна надолу. Под скалната издатина не се виждаше материя. Стоеше на нещо като нос, надвесен в необятния космос. Обърна се да погледне пътеката, но видя само силуета на каменната плоча. Всичко бе облято в мъгла. Ярката ивица от звезди се простираше от мътния хоризонт и продължаваше под скалата, на която беше стъпил. Техният малък остров имаше достатъчно въздух, за да го предпазва от абсолютния вакуум. Но това пространство, така безкрайно и черно! Нима можеше човешкото въображение да създаде свят, който не може да се обходи за един човешки живот?
Камъкът започна да шепти и да вмъква в ума му странни звуци. Рил го погледна и видя, че е започнал да променя формата си. Време нямаше. Изпълни го сила, която би могла да го разкъса, ако не извираше от него. Почувства се безсмъртен.
— Създателят на световете… Създателят на световете… — Той започна да шепне полуавотматично заклинанието за укротяване на непреодолимата мощ. — Той ще стъпи на върха… величието му ще се утрои… ще… нарастне неимоверно… ще събуди жаждата му за живот… ще извика болката и любовта и ще ги съедини в ключ за вратата на Боговете… огънят на слабостта ще изтлее… ще дойде тя… при него… в него… за да влее той живота си… ще се обърне Вселената, ще се обърне времето, ще се пролее в пространството смърт … живот… Адептът в бог ще се превърне… Адептът в бог ще се превърне! Лира! О, моя Лирика!
Острият вятър понесе крясъка му над света.
Амулетът изригна топлина. Ключовите образи потекоха в пламналото съзнание на Рил, без да му причинят болката, от която се боеше. Въображението му се разгърна като многолистна книга и картините се заредиха една след друга така, както Камъкът на сътворението ги беше свързал.
…Чу плясъка на океана и долови миризмата на солените му облаци. На пристанището имаше кораби, а два от тях отплуваха. В близост до малкия град имаше прекрасна крепост от зелен камък. Долови и конски тропот, звън на мечове; рицарски брони и щитове проблясваха на слънцето; магьосник, висок, снажен, с бляскава черна коса и чудна усмивка водеше за поводите червен кон; висок заснежен връх, скрит в облаците — Планината на еднорогите — бели, приказни животни, с първичен облик на коне, който променяха понякога, когато скитаха из земите; с млечнобял рог, пробождащ звездата на челото им; а после лабиринт от розови колони, водещ до техния дом; над друг планински връх, още по-висок от предишния, кръжаха драконите. Огромният им палат опасваше леденоснежните върхари, защото имаше формата на пръстен; пръстен, положен на нежната ръка на Спасителката със златните ябълки… Невъзможно висок беше куполът на Радензам, най-високият от всички иглени висини. Древният род на Драко-защитниците живееше в замък, разположен на по-нисък връх и боравеше с изключително всеобхващаща магическа мощ.
Далеч от планинската верига Драккес се издигаше Магея Ле. Нейните студени и брулени от ветровете хълмове бяха защитени от магия и превърнати в дом на природни и стихийни владетелки, деца на божествата, които обичаха да скитат из световете и да лудуват. Много от феите, самодивите, орисниците и природните кралици бяха родени там, макар малко от тях да живееха във висините. Повечето властваха по земята, сред Простосмъртните. Като например Кралицата на горските духове, Богинята на дърветата Довладда (сама приела образа на свещеното дърво), Господарката на водната шир, Заклинателката Ско, Демората Рилке, Покровителката на елементалите. Всъщност тя живееше отвъд Портата на Ветровете, чиито деца бяха духовете на въздуха. В Магея Ле живееха и Трите Мойри Съдбописки. Тяхното присъствие крепеше и даваше сила на магията на живота, която бликаше от децата на Магея. Поради това тяхната крепост бе непобедима. Разрушаването й би било равнозначно на гибел.
Пегасите бяха независими от влиянието на обитателите на Магея. Те също бяха магически създания. Нямаха дом, затова пък летяха по целия свят. Те се подчиняваха на природата на сезоните и можеха да променят времето чрез магически символи, които описваха в полет. Но никой не можеше да улови Пегас.
С приближаване към центъра на света, където се раждаха най-великите владетели и магьосници, магията се наслояваше и проникваше и в най-обикновената материя. Светът ставаше опасно магически.
По брега на океана, върху стабилна скална верига, се издигаше редица от девет високи замъка, свързани с обща крепостна стена. Владенията на деветте братя Рай Зедари бяха първоизточниците на единствените в света рицари, боравещи с меч и магия. Син на третия брат от рода пръв бе обуздал и покорил Невидимия дракон, Господаря, преди 1870 години. И въпреки огромната власт и могъщество, които притежаваше, рицарят защитаваше Правото и Доброто, без да управлява или да бъде управляван. Противното значеше смърт.
Навътре в океана живееха сиреновите риби. Техният град във водата не приличаше на нито един друг град на повърхността. Той се наричаше Белден — е — Стрехекен. Това е град, който не е създаден от човек и който не е виждан от човек. Формите му са нетрайни и подвижни като материята. Нестроените от хора кули се извисяваха нагоре към слънцето, мъчейки се да уловят и съберат всичката му светлина, хилядократно отразена в бисерночистата вода. Сирените пазеха своята крепост. Тя е твърде ценна за живота в целия океан. И въпреки това те бяха привлечени от света на хората. Странен е той за тях, но особено много харесваха човешките мъже. Сирените обожават да пеят. Гласовете им са омагьосващи и са
