от меко синкаво сияние и тръсна глава. Никой не притежаваше такава мощна сила, която да свети по този начин. Беше висока, но и самата й осанка бе величествена и могъща. Премяната на Морнела бе скромна — дълга, синя рокля, нищо общо с пищните тоалети, които носеха много от жените тази вечер. Украшенията й се състояха от сияеща, тъмносиня огърлица с продълговат камък и фино изработена диадема от същия минерал. Тънката верижка придържаше камъка на челото й и обхващаше буйната й вълниста коса, спускаща се почти до петите. Той знаеше, че полупрозрачният шлейф на младоликата владетелка бе избродиран със знака на прозвището й.
Рил знаеше за нея от Пророчествата. Едва сега всичко неясно и безсмислено се изясни и доби смисъл. Загадката се сглоби в главата му, а отговорът го смая. Изпита болка. Тя беше отговорът и целта на появяването й бе да му го подскаже.
— Не. Аз не мога сега.
— Сега трябва. Знаеш всичко. Няма да има после. Силата ти ще те убие. В деня на твоето раждане тя ще се събуди и ще те обладае в цялата си мощ, когато нарастне докрай. Знаеш кога ще умреш. Но умирайки, ще унищожиш този свят, създавайки другия. Това ще предизвика самоизключване на реалностите. Край на времето и пространството. Край на Вселената.
— Не съм готов — изрече бавно Рил, но не чу гласа си от слабост.
— Готов си. Страх те е. Така трябва. Но изхода на твоето изпитание отдавна вече се знае. Остана само превръщането му в реалност.
Това ще коства живота ти. Ти знаеш. Но ако е писано, ще застанеш сред редиците на боговете като равен, както никой друг в цялото минало на Вселената.
Очите на Рил се разшириха. Стана му студено. И страшно. И уверено.
ГЛАВА ІІІ
…Тя влезе в стаята. Той лежеше на една страна и се опитваше да й каже нещо, но тя не можеше да чуе отслабналия му глас, който шепнеше. Докато го лекуваше, треската му се влоши. Гореше в силен огън, който тя не можеше да угаси…
…Тя му говореше и го докосваше нежно, докато дни наред стоеше край леглото му. Тогава тя почти беше готова да му признае чувствата си, защото той изглежда нямаше да оздравее. Той стискаше ръката й, докато бавно се съвземаше, а тя му говореше, говореше от часове:
— Не съм лекувала и не съм шила толкова рани, за да ми умреш в ръцете. Не съм осуетявала толкова дуели, за да се предаваш точно сега. Дръж се, Рил… още малко остава…
…оставаше още малко… до края… Тя не можеше да проумее как нещата ще свършат просто така…
…Той препускаше бясно и с крясък се хвърли в каньона, без да трепне. Бе само удар на сърцето…
…Той стоеше изправен на една скала с протегнати ръце. На гърдите му светеше син камък. Блясъкът му се усили и тя усети как той съсредоточава цялата си воля в този блясък. Вдигна глава към небето и извика към онзи, който можеше да го чуе. Към онова, което изпълваше Лира със страх и суеверно преклонение. Той призоваваше с нейното име. Силата му се отприщи и се изля в неконтролируем поток. Земята се разтресе…
…Земята се тресеше…
Лира се събуди и скочи от леглото. Подът под краката й спря да вибрира. В същия миг звукът на чупещи се стъкла изпълни смълчания нощен въздух. Звук на хиляди кристални камбани, които се чупеха при първия си звън. Отвори вратата и затича по коридора. Стъклата се чупеха едно след друго.
Тя спря като замаяна пред един прозорец, от който нахлуваше свободно нощната игра на ветровете. Тези ветрове не бяха истински ветрове. Бяха ледено студени.
Лира се обърна, отвори тежката дървена врата и потъна в тъмнината и вятъра. Вратата се затвори сама.
Силните течения издуваха огромните, плътни завеси край прозорците без стъкла. Светкавици без гръм проблясваха в безоблачното небе и изпълваха спалнята с издължени черни сенки. Рил Алак Даронън Тройски стоеше прав в средата на стаята. Беше неподвижен. Луната и светкавиците очертаваха голото му до кръста тяло. На Лира й се стори, че в ръката му проблясва острие.
— Рил. — Гласът й бе спокоен и твърд и надви воя на въздуха.
Вятърът постепенно утихна. Камбаната отмери три в полунощ.
— Рил. Вече съм тук.
Разумът му се завърна. Объркването и последвалата скърб се замениха с болка.
Тя намери окачената до вратата факла, която бе достатъчно дълга, за да достигне до светилниците, висящи на стената. Запали я, а след това внимателно я поднесе към полираните сребърни лампи. Мракът се разпръсна.
Рил дишаше на пресекулки.
— Пусни това, което държиш в ръката си.
Той стисна ножа още по-здраво. Ръката му бе окървавена, а от натиска с острото оръжие капки кръв обагриха и пода.
— Остави го.
Лира се приближи, като стъпваше по стъклата. Изправи се пред него и застина.
Втренчи се в кръвта, бликаща от дълбоката рана на гърдите му.
— Ти…! — Гласът й се загуби и тя сграбчи ръцете му, а дългите й нокти се впиха в плътта му.
Усещаше тръпнещото му тяло, напрегнато в борбата с новообладалата го сила.
— Какво си сторил? Защо? — Девойката шепнеше, този път наистина уплашена. Самоконтролът й се загуби в недоумението и потресът от непонятната му постъпка. — Трябва ли непрекъснато да правиш това със себе си… не мога вече да съм до теб, когато те обземе проклетата ти лудост… не беше ли досатъчно…! Рил… остани с мен… недей…
Младият мъж рязко я отблъсна. След това рухна на пода.
Лира бързо се опомни. Приведе се над него и пъхна под главата му сгънатата пелерина, метната на леглото. След това сграбчи дрехата, която бе успяла да наметне на гърба си и я притисна силно към раната. Рил припадна.
Очите му трепнаха и той повдигна глава.
— Не мърдай.
Принцът беше завит с одеяло. Тя все още притискаше раната.
Усмихна се и отпусна назад без да възрази. Тя знаеше, че той се усмихва и копнееше да види лицето му по-добре. Копнежът беше силен, както през всички тези години, в които го познаваше. Този път тя не го подтисна, а му се отдаде и се остави на приятната му топлина.
— Аз нямаше да умра.
Тя отвори очи и се взря невиждащо в неговите.
— Разбрах го в момента, в който забих кинжала в сърцето си. Раната беше смъртоносна, но нямаше да умра. Вече не мога да умра. Не и от такава смърт.
Очите й бяха вперени в гърдите му.
— Как така? Това не е… нормално.
— Днес е денят, в който съм се родил. Днес навършвам определена възраст, в която ще се събуди силата ми на Създател. Аз трябваше да призова силата си.
Направи пауза. Лира докосваше корема и ръцете му.
— Топъл си.
— Затова се нараних. Така е писано. Трябваше да си причиня силна физическа болка, да съм близо до смъртта, за да се отключи силата ми и да ме обладае изцяло. Разбираш ли?
Лицето на младата жена бе спокойно. Тя махна дрехата. По раната имаше кръв, но се бе затворила.
— Това е нечовешко.
— Аз вече не съм човек.
Лира дълго мълча.
— Защо ме извика?
