Глава 6
— Значи си тръгвате? — Въпреки че се опитваше да играе ролята на любезен домакин, Рудолф съвсем не изглеждаше като такъв. Поне не с тези гости. Думите му звучаха съвсем изкуствено и неискрено. — Скъпи мои приятели, защо не останете тук до края на седмицата? Предстоят още забавления.
Докато слушаше обясненията на Парис, Рудолф наблюдаваше Алейн.
— Добре — Рудолф запази още известно време маската на благоразположение, — ако толкова малко ви е грижа за Крайспън, можете да напуснете, преди да е свършило сватбеното му празненство. Но аз няма да ви пусна сега. Ще си тръгнете утре и ще останете още една нощ под моя покрив, нали?
— Такива са и нашите планове — отговори Парис. С одобрителен жест Рудолф се запъти към вратата и каза на Бейъд да го последва.
— Мислех, че ще иска да си тръгнем колкото се може по-бързо. Интересно защо настоява да останем? — отбеляза Алейн, учуден от държанието на Рудолф. — Сигурен съм, че не харесва нито един от двама ни.
— Дали ни харесва, или не няма да има никакво значение утре — каза Парис. Той видя странния поглед на приятеля си, който разглеждаше големия салон, и попита: — Какво не е наред?
— Салонът! Не ти ли изглежда неестествено тъмен?
— Всички свещи и фенери не са запалени още — отбеляза Парис, — а външната врата е широко отворена, така че влиза светлина. Това прави сенките някак си удължени.
— Може би. — Алейн звучеше неубедително. — За момент всичко ми изглеждаше съвсем тъмно. Сигурно получавам халюцинации.
— Ти си изморен от дългия лов тази сутрин. А и всички тези дни и нощи, прекарани тук… Лягаш си късно, ставаш рано, по цял ден си на лов, а после пируваш. Това би изморило всеки мъж. Дай ми честната си рицарска дума, че ще забравиш всичко, случило се през последните няколко дни, и няма да терзаеш себе си с неприятни мисли.
— Добре, обещавам — съгласи се Алейн.
Те не бяха единствените гости, които щяха да напускат следващата сутрин. Двама барони отиваха да отдадат чест на краля и да изпълнят задълженията си към него. Друг трябваше да се върне в собствения си замък, за да отпразнува сватбата на сина си. В чест на всички, които си тръгваха, Рудолф каза на Ройз да организира още една пищна веселба. Заслужаваше си, тъй като този ден всички щяха да бъдат заедно в този салон за последен път.
За пореден път Алейн и Парис бяха настанени на голямата маса. За Парис бе определено място до Ройз, а Алейн седеше между доста възрастна дама и друга на средна възраст. През цялото време, докато говореше с него, тя поставяше ръка върху бедрото му. При по-различни обстоятелства той би бил доволен от подобен нескрит интерес към него. Преди около месец дори би отвърнал на тази безсрамна покана, но в тази нощ единствената жена, за която бе способен да мисли, бе Джоан. От мястото, на което стоеше, не можеше да я види. Едрото тяло на Крайспън му пречеше. Алейн знаеше, че не трябва да се опитва да говори с нея отново, но той отчаяно желаеше за последен път да й каже, че е готов да направи всичко за нея. Благоразумието го съветваше да не предприема нищо, но сърцето се противопоставяше.
— Заповядайте от това специално вино. — Прислужницата наля в чашите на всяка от дамите и каната остана празна. — Ето, сега ще донеса още — каза тя и отиде при Бейъд, който държеше подноса с каните.
— Аз ще се справя с това — каза той на прислужницата. — Вземи подноса с празните кани и го занеси в кухнята. Аз ще сервирам на останалите.
— Бейъд, защо ти сервираш тази вечер? — попита Алейн.
— Това е най-доброто вино на барон Рудолф. — Той напълни чашата на Алейн и неловко приглади зелената си вълнена туника. — Рудолф заповяда да следя дали слугите не крадат от това вино, за да го изпият сами после.
— Много хитра предпазна мярка — отбеляза по-възрастната от дамите. — Тези ужасни слуги са способни да изядат и изпият всичко, ако не ги наблюдаваш.
— Аз също мисля, че изобщо не заслужават доверие — каза жената, която стоеше от другата страна на Алейн. Тя раздвижи ръката си върху бедрото му и продължи: — Една дама от моя приятелски кръг бе ограбена от личната си прислужница. Взе й много скъпи бижута. Можете ли да си представите подобно нещо? Да открадне бижутата от спалнята на господарката си и да избяга с тях.
— О, господи, това е шокиращо — намеси се отново по-старата дама.
Незаинтересован и дори малко отегчен от техния разговор, Алейн отпиваше от виното си. Изобщо не го бе грижа какъв точно е вкусът му. Пиеше, защото знаеше, че не може да обиди Рудолф, като остави чашата си почти пълна. Може би Рудолф търсеше извинение в подобна дреболия, за да започне кавга с него. Щеше да е доволен да се махне колкото се може по-скоро от Бенингфорд. Атмосферата в този замък изпълваше нервите му до краен предел или това се дължеше на копнежа му за Джоан. Без значение кое от двете е вярно, той с нетърпение чакаше следващия ден. Най-сетне веселбата бе към своя край.
Той видя, че Крайспън се изправи и се отдалечи от масата последван от Парис. Те се отправиха към портала. Крайспън леко се поклащаше, като че ли бе пил повече вино, отколкото е необходимо. Парис се огледа, докато срещна погледа на Алейн. С жестове той показа на приятеля си, че присъствието му е необходимо. Алейн остави почти празната си чаша на масата и се изправи.
— Извинете ме — каза той на двете дами, — но ще трябва да ви напусна. Изглежда, че младоженецът има нужда от помощта ми. — Той усети, че се затруднява да остане прав. Пред погледа му всичко се въртеше, вътре в себе си усети надигаща се вълна на отвращение.
— Мисля, че сте се почерпили повечко. — По-възрастната жена го погледна съжалително.
— Само две чаши от началото на веселбата — отговори Алейн.
Пътят до вратата му се стори безкраен. Преодоляваше разстоянието с нарастваща несигурност. Беше му трудно да фокусира погледа си. Подпря се на стената, надяваше се, че вечерята ще остане в стомаха му. Най-сетне стигна до Крайспън и Парис. Чуваше гласа на Парис, но думите му останаха неразбрани.
Джоан видя тримата мъже да напускат салона и поклати глава в знак на раздразнение. Защо мъжете са толкова глупави — пият много, а после се чувстват ужасно. Горкият Крайспън! Тази вечер и той прекали.
Тя огледа салона. Около баща й нямаше никой. Той се взираше с празен поглед в чашата с вино. Облегнат на масата, отец Еймбрас разговаряше с една дама. Ройз както винаги следеше за работата на слугите. Изглежда, гостите се забавляваха и всички от тях бяха употребили вино само в границите на допустимото. Парис също бе трезвен. Беше странно, че точно Алейн и Крайспън са пили толкова много. Джоан стана от стола и последва мъжете, възнамерявайки да помогне, ако може. Щеше да направи студен компрес на Крайспън, за да го освежи.
Преддверието бе празно. Дори оръженосците, които трябваше да пазят входа, ги нямаше. Джоан зърна за миг някой горе на стълбите. Който и да е бил той, искаше да се скрие. Стъпките му отекнаха в двора на замъка. Изходната врата бе отдясно на нея. Отляво имаше каменна стълба, която водеше към спалните в източната кула. Под извивката на тази стълба, в най-отдалечения ъгъл на преддверието, имаше врата, която водеше в стая, където мъжете, които пазеха източната кула, можеха да се събират. Там те се подготвяха за предстоящите битки и подреждаха доспехите си. Вратата на тази стая беше винаги отключена.
За удобство на войниците имаше малък гардероб, който бе вграден в стената. През него те можеха да излизат направо в рова, който ограждаше замъка. Джоан помисли, че най-вероятно Алейн и Крайспън са отишли там, тъй като това беше най-близкото място, удобно за почивка. Звукът, който се чу зад вратата, потвърди това впечатление. Тя се забърза към вратата и я отвори. Беше вече в стаята, преди напълно да е разбрала, че й предстоеше да види нещо ужасно.
Парис и Алейн подкрепяха Крайспън, който бе облян в кръв. Дълъг ловджийски нож лежеше на пода. Имаше също много кръв и по дрехите на Алейн — навсякъде кръв — червена, червена, а Крайспън — мъртвешки блед с отпусната глава.
