— Остави го на пода — каза Парис.
Джоан беше до него, преди те да успеят да го положат на пода. Без да я е грижа, че копринената й рокля ще бъде съсипана, тя го обгърна и разбра всички ужасни неща, които щяха да последват след смъртта му. Тя не се страхуваше от кръвта. Бе видяла достатъчно кръв през последните няколко години, когато бе достатъчно голяма, за да помага на Ройз да превързва ранените войници, когато те бяха пострадали при инцидент близо до двореца или на бойното поле. Но никога преди не бе виждала кръвта на човек, с когото бе обвързана.
— Крайспън! Скъпи мой! — Тя обви ръце около тялото му, но знаеше, че нищо не може да бъде направено, за да му се помогне. Раната му бе толкова ужасна, а и загубата на кръв бе голяма.
Сигурно той бе доловил думите й. Отвори очи и я погледна. Устните му се раздвижиха.
— Защо? — шепнеше Крайспън. — Защо… той…
— Кой ти стори това? — попита Парис и коленичи до приятеля си. — Крайспън, кажи ни! Ние трябва да го накажем.
— Баща… — каза Крайспън, гледайки в Джоан, а после се обърна към вратата. — Отче…
— Парис, махни се, моля те — отец Еймбрас беше там. — Слава на бога, че последвах Джоан, за да видя каква беда се е случила. Крайспън, кръщелнико мой, чуваш ли ме?
В този момент Крайспън издъхна, светлината в очите му угасна. Отец Еймбрас го прекръсти.
— Времето не ми бе достатъчно да направя за Крайспън това, което трябваше — каза отец Еймбрас. — Той е мъртъв, а аз исках да отправя благословия за здраве и дълголетие.
Тежка сърцераздирателна въздишка се откъсна от гърдите на Джоан. Тя все още държеше тялото на Крайспън, сложила глава върху рамото му, люлеейки го, все едно е дете.
— Тихо! Тихо, момичето ми — опита се да я утеши отец Еймбрас. — Опитай се да сдържиш мъката си още малко, Джоан. Ще трябва да ти задам няколко въпроса. Видя ли какво се случи?
Тя не проговори. Не можеше. Опита се, но думите не излизаха от устата й. Беше като няма, всичко в нея застина. Знаеше, че Крайспън е мъртъв, но не можеше да приеме този страшен факт. Единственото, за което имаше сили, беда поклати глава. Всичко, което виждаше или чуваше около себе си, й се струваше нереално и далечно. Но тя чуваше и виждаше с изключителна яснота събитията от последните няколко часа. Те се бяха запечатали толкова дълбоко в съзнанието и сърцето й, че никога не би ги забравила.
— Парис, кажи ми бързо. Видя ли кой направи това злодеяние? — попита отец Еймбрас.
— Не бях тук в този момент — отговори Парис. — Чух шум и после Алейн извика името ми. Когато дойдох, той държеше Крайспън.
— Алейн. — Отец Еймбрас се обърна към него. И погледът на Джоан се насочи към него. Синята туника на Алейн и панталоните му бяха напоени с кръвта на Крайспън. Лицето му бе мъртвешки бледо и измъчено. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент сълзите щяха да бликнат от очите му. Отец Еймбрас сложи ръка върху рамото му. — Трябва да те попитам, Алейн, защото разпознах ловджийския нож. Това е твоят нож, Алейн. Ти ли прободе Крайспън?
— Аз го обичам — Алейн се давеше. — Бях болен… още съм болен… главата ми… ще се пръсне…
— Докато бе в салона, ножът ти с теб ли беше? Опитай се да си спомниш. — Гласът на отец Еймбрас бе строг.
— Аз… аз не си спомням. — Алейн стисна главата си с ръце и пръстите му оставиха следи върху бледата кожа. — Не мога да си спомня. Може би по-късно.
— По-късно няма да ти оставят възможност — Отец Еймбрас отново насочи вниманието си към Парис. — А ти защо не си болен? Или не можеш да обясниш това?
— Не знам, но аз изпих само една глътка вино и изядох малко парче месо. Може би причината е в това. Вкусът на виното бе странен. Освен това прекалих с яденето предната нощ и на сутринта се чувствах ужасно. Обещах си да бъда по-внимателен тази нощ. — Парис погледна към вратата. — Къде са пазачите и оръженосците? Защо няма никой? И вече толкова време сме тук, а никой не дойде.
— Ето, това се казва умен въпрос. — Отец Еймбрас отиде до вратата и я затвори.
— Няма никой, който да пази. И никой друг не е болен. — Джоан заговори толкова внезапно, че учуди дори себе си. Всички други се вгледаха в нея, а после отец Еймбрас и Парис се погледнаха. Алейн се доближи до нея. Движенията му бяха забавени и неестествени.
— Крайспън — каза той и погали лицето на приятеля си. Джоан притисна съпруга си по-близо до гърдите си.
— Не го докосвай! — изкрещя тя.
— Джоан… моля те…
— Парис — каза отец Еймбрас, като вдигна ловджийския нож и наметалото, което някой разсеян оръженосец бе оставил до пейката. — Искам да изведеш Алейн от замъка. А сега тръгвайте бързо, преди Рудолф да е заповядал да затворят вратите.
— Не мога да те оставя. — Алейн все още гледаше към Джоан, която му бе обърнала гръб. — Не мога да си тръгна.
— Трябва да тръгваш, и то веднага. — Отец Еймбрас изправи по-младия мъж и го наметна с плаща, за да покрие кървавите петна по туниката му. — Крайспън е убит с твоя нож. Дрехите ти са напоени с кръвта му. Барон Рудолф не те харесва и това до голяма степен се дължи на интереса ти към Джоан. Той непременно ще използва възможността да те обвини в убийство. Трябва да тръгвате, и то бързо. Мое задължение е да информирам Рудолф за случилото се и не мога да отлагам повече. Съвсем скоро някой ще ни открие и ще се вдигне врява.
— Той е прав, Алейн. — Винаги трезво мислещият Парис бе разбрал опасността. Той взе ловджийския нож, който отец Еймбрас му подаде, и го затъкна в колана си. — Рудолф никога не би ти дал шанс да докажеш невинността си, Алейн, особено когато ти не си спомняш какво се е случило. По дяволите!
— Не се самообвинявай. Нищо от това тук не е твое дело. Но сега всичко зависи от теб, Парис — каза отец Еймбрас. — Изведи Алейн от тук. Аз няма да кажа нищо. Единственият начин Рудолф да разбере истината е да изнуди дъщеря си да му даде информация. Мисля, че разбираш намеренията ми.
— Да — отвърна Парис. — Разбирам. Надявам се, че Джоан няма да ни предаде. Ще се опитам да направя всичко възможно, за да сме в безопасност.
— Няма да кажа на баща си каквото и да било. — Силата в гласа на Джоан привлече погледите на тримата мъже върху нея.
— Джоан — каза Алейн и се приближи до нея.
— Мисля, че обещанието ти за помощ вече е невалидно — каза тя с все същия твърд глас. — Тръгвайте. Спасете се от отмъщението на баща ми. Докажете своята невинност, ако можете. Оставете ме с мъртвия ми съпруг. Аз трябва да се погрижа за него.
— Заклевам се — каза Алейн, — че при първа възможност ще се върна. Ще се върна за теб.
Това Джоан чу и запомни завинаги, но тя не чу нищо повече от разговора им. Мъката, която бушуваше в нея, и сълзите, с които се бореше, притъпяваха сетивата й. Тя не знаеше къде ще отидат Парис и Алейн. Дори не усети закрилническата ръка на отец Еймбрас върху рамото си. Той изчака известно време, докато те се отдалечат, и отиде да съобщи за убийството на Крайспън. Твърде много преживя Джоан през последните няколко дни. Много хора изискваха от нея неща, които бе неспособна да извърши. Твърде много отрицателни емоции й се събраха. Сега тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за себе си и за смъртта на Крайспън. Искаше й се да е далеч от тук, далеч от мъката и загубата, които преживяваше.
Но тя нямаше как да избяга от тази действителност и от всичко случващо се около нея. Чу шума от нахлуването на Рудолф в стаята на пазачите. С него бяха Бейъд и още няколко мъже. Тя пищеше и се опита да се бори с мъжете, които искаха да отделят тялото на Крайспън от нея. Единственият, на когото се довери, бе отец Еймбрас и само той можеше да се погрижи за мъртвото тяло. Тя чу гласа на Ройз, а после Бейъд я вдигна от пода и я загърна в стара кафява туника. Заведе я в спалнята, която бе делила с Крайспън. Ройз съблече напоената й с кръв рокля и изми лицето, ръцете и тялото й. Сложи я в леглото и покри краката й стопли възглавнички, за да престане да трепери. Успокояващо трябваше да й подейства и подсладеното билково вино. Джоан се отпусна и заспа.
Долу, в големия салон, Рудолф отново се опитваше да урежда съдбата на дъщеря си.
— Разпратих отряди в цялата околия, за да издирят тези негодници — каза той на отец Еймбрас. —
