и храна. Той не скри намеренията си да пътува до Лондон, а после щеше да прекоси Ламанша до Нормандия. Отецът неизменно следваше целта си. Този път, който беше по-скоро запустяла пътека, минаваше през гора. Тъй като денят беше топъл и слънчев, отец Еймбрас не носеше шапка и обръснатата му тонзура се виждаше. Тя беше символ на неговата набожност. Но сега мислите му не бяха насочени към свещеното призвание. Той яздеше бавно и оглеждаше внимателно между зелените дървета покрай пътя. Когато към пладне една загърната в тъмно наметало фигура се появи на пътя пред него, той дръпна юздите на коня и го спря.
— Благодаря на господа — възкликна той. — Страхувах се, че съм ви изпуснал.
— По-добре да дойдеш в сянката на дърветата — каза Парис. — Ние с Алейн намерихме място, което за момента е безопасно. Ще останем поне докато решим какво да правим, а това трябва да стане съвсем скоро. — Той хвана юздата и изведе коня на отец Еймбрас от пътя. И тъй като другите два коня бяха вързани за седалката на първия, те го последваха.
— Изненадан съм, че са те пуснали от Хордсън с толкова красиви животни. — Парис отбеляза това и се загледа в конете с възхищение. Те бяха първокласни.
— Аз също бях изненадан и през целия път се чудя дали някой не ме следва, въпреки че не видях никакви признаци, че съм преследван. — Вече по-навътре в гората, отец Еймбрас слезе от коня си. Храстовидната растителност ставаше все по-гъста и язденето бе невъзможно. — Ще трябва да ми простиш, че казвам това — отказах се от рицарството в името на свещеничеството преди пет години, но все още чувствам огромно удоволствие, когато съм на коня и търся истината в името на справедливостта. А и денят е толкова прекрасен.
— Открадна ли ги? — попита Парис, поглеждайки към конете.
— О, не. Разбира се, че не, синко мой — отговори свещеникът, а бръчките около очите му се свиха. — Те са безвъзмездно дадени, тоест дарени от барон Рудолф на Светата църква. Сигурно така се надява, че поне част от греховете му ще бъдат опростени. А, ето те и теб, Алейн. Благодаря на господ, че си в безопасност.
— Нямаше да се намирам в безопасност, ако не беше твоята помощ и острият ум на Парис. — Алейн излезе от храстите, в които се бе скрил, и се приближи до свещеника. — Някак си успяхме да се измъкнем от армията преследвачи и кучета, които Рудолф бе пратил по следите ни. Прекарахме първата нощ в едно езерце, потънали в студената вода до вратовете, докато хрътките лаеха и скимтяха съвсем наблизо. Дължа благодарност и на двама ви. Вие спасихте живота ми.
— Ако само можехме да спасим и живота на Крайспън — каза Парис. — Ако сега бяхме четирима вместо трима, щях да бъда много по-доволен.
— Да. Смъртта на Крайспън ме наранява толкова силно. — Отец Еймбрас поклати глава и се прекръсти. — Никога няма да престана да се моля за душата на моя племенник. Това е единственото нещо, което можем да направим за него сега.
Те стояха в кръг, натъжени и просълзени, докато отец Еймбрас каза молитвата си за скъпия им роднина и добър приятел.
— След като се помолихме за душата на покойния Крайспън — каза Еймбрас, — е време да се погрижим за живите. Лично аз мисля, че поне единият от вас отчаяно се нуждае от моята помощ.
Алейн от Уортъм, който отец Еймбрас наблюдаваше в този момент, бе съвсем различен от веселия и сърдечен приятел, който отиде в Бенингфорд преди по-малко от седмица за сватбата на братовчед си. Сега лицето на Алейн бе бледо и изпито, във всяко негово движение личеше напрежение, като че ли го мъчеше коварна болест.
— Отново ли си бил болен? — попита отец Еймбрас разтревожен.
— Не, болестта премина бързо. Тревожех се за теб — обясни Алейн. — Тревожех се за това, дали някой няма да ни хване, преди да съм успял да си спомня всичко, което се е случило през онази ужасна нощ, и да докажа, че не съм убил Крайспън. Това твърди Рудолф, нали. Всички знаехме, че ще го направи. Чичо Еймбрас, искам да убедиш Парис да се раздели с мен. Това е най-доброто, което може да направи. Само така ще е в безопасност. Той не иска да ме чуе.
— Беше много отдавна, когато за последен път те чух да ме наричаш чичо — каза Еймбрас. — Тази дума гали слуха ми. Скъпо момче, аз не мога да посъветвам Парис да те изостави. Какво ще направи той — ще се върне в Хоугстън, където е бил рицар и където сега владее Рудолф? Колко дълго мислиш, че ще оцелее там? Рудолф ще твърди — той вече твърди, — че Парис ти е съучастник. Той обвинява и него.
— Но това е глупаво. — Алейн покри лицето си с ръце. — Тъкмо сега не мога да мисля разумно.
— Сигурно защото не си ял скоро — каза отец Еймбрас. — Мили момчета, ще споделите ли обяда ми? Междувременно ще чуете и какви съвети ще ви дам.
— Не само това — каза Парис. — Ще обещаем, поне аз, да следваме съветите ти, каквито и да са.
— Това, което ще ви кажа, са думи на мъдър човек, преживял много. — С бързи движения, които показваха, че свещеникът е бил някога рицар и все още е в отлично физическо състояние, Еймбрас извади съдържанието на един пакет, който се намираше в дисагите, и го подхвърли на Парис. Имаше и съд с вино, което той подаде на Алейн. После свали свещеническото си расо и седна на земята с кръстосани крака.
— Остави конете както са — каза на Парис, когато той понечи да разседлае коня, който бе язден. — Може да се наложи да напуснем това място внезапно. А ти, Алейн, можеш спокойно да пиеш от виното. В него няма маков сироп.
— Маков сироп? — Алейн отмести виното и се втренчи в свещеника. — Това ли ме накара да се почувствам болен онази вечер?
— Мисля, че да — каза Еймбрас. — Маковият сироп, примесен с подходящи билки, води до състояние, в каквото бе изпаднал ти. Останалите съставки са лесни за намиране. Всяка билкарка ги има в килера си и когато ги смеси, те причиняват неописуема болка.
— Надявам се, не мислиш, че лейди Ройз е намесена в това злодеяние? — попита Парис. — Или Джоан?
— Не. Разбира се, че не — бързо отговори Еймбрас. — Нямам никакви доказателства, за да мога да обвиня когото и да било. Оставям търсенето на виновника на вас. Но бих се обзаложил, че ако бе изпил цяла чаша с вино, а не само една глътка, в онази нощ, ти също щеше да си болен. Въпреки че това е недоказано твърдение, мисля, че и двамата е трябвало да бъдете опиянени, за да могат да ви обвинят в убийството на Крайспън.
— Но кой го е направил? — попита Алейн.
— Не знам — каза Еймбрас.
— Но сигурно подозираш някого. Иначе нямаше да ни кажеш всичко това — настояваше Алейн.
— Не мога да кажа ничие име и да обвиня някого без доказателства — отговори Еймбрас.
— Но и аз бях обвинен без доказателства! — възпротиви се Алейн. — Ако трябваше да доказвам невинността си, не бих могъл да го направя в безпомощното състояние, в което се намирах тогава. Не си спомням нищо от това, което се бе случило.
— Не е трябвало да си спомняш — намеси се Парис. — Затова е бил предназначен маковият сироп. Да те обърка, а също и мен.
— Джоан добре ли е? — попита внезапно Алейн.
— Не съм я виждал след онази нощ. Баща й я заключи в спалнята. — Еймбрас разказа всичко, което знаеше за Джоан и Рудолф.
— Трябва да намерим начин да освободим Джоан. — Алейн скочи, като че ли веднага ще тръгва към Бенингфорд.
— Дори и не си помисляй! — посъветва го Еймбрас. — Двама или трима мъже не могат да се надяват да завладеят Бенингфорд. Ще бъдете заловени и не се съмнявам, че Рудолф ще обвини и двама ви в лудост и ще изиска от вас самопризнание, преди да ви окачи на бесилката. Седни долу, Алейн, и ме слушай добре. Искам ти и Парис да отпътувате с мен до Сицилия.
— Не! — протестираше Алейн. — Няма да напусна Англия. Справедливостта трябва да победи заради Крайспън. Трябва да намеря истинския убиец и да премахна петното от името си. Трябва да спася Джоан.
— Вярвам, че след време ще успееш. Но в момента не можеш да направиш нищо, освен да спасиш себе си.
