Разкриването на истината около тази ужасна история щеше да започне с Джоан.
Алейн отпи само глътка от виното си, а останалото остави. Работата, която му предстоеше тази нощ, изискваше бистър ум и силни ръце. В противен случай той и приятелите му щяха да бъдат мъртви преди разсъмване. Ако имаше късмет, той щеше да види Джоан само след няколко часа. Важното сега бе Парис да убеди Ройз да му даде ключа от задния вход…
Отляво на Уил седеше Ройз, а до нея бе Парис.
— Сър Спирос — Ройз не забрави да използва фалшивото му име, — има ли нещо, с което да мога да направя престоя ви в Бенингфорд по-приятен?
— Нещо съвсем дребно — отговори той, — но не съм сигурен дали трябва да помоля за това.
— Както ви казах и преди, ще направя всичко, което мога, за да ви помогна. — Тя шепнеше съвсем тихо и Парис знаеше, че е изплашена. Отпи глътка вино: — Кажете ми какво желаете.
— Това, от което се нуждая — гласът на Парис също бе много тих, — е ключът за задния вход.
При тези негови думи тя побеля. Не каза нищо, а само вдигна чашата си и я пресуши. След това заговори със съвсем ясен и висок глас:
— Ако ме извините, сър Спирос — каза тя така, че всички да могат да я чуят, — трябва да проверя нещо в кухнята. Ще се върна след няколко минути.
Тя напусна масата и изглежда никой от присъстващите не видя нещо нередно в действията й. Парис чакаше и вярваше, че когато й се довери, постъпи правилно. Тя нямаше да ги предаде на Бейъд. Той не докосна храната си, докато Ройз не се върна.
След време, което му изглеждаше цяла вечност, тя се върна на мястото си и се усмихна на въпросителния поглед на Уилям Крайспън.
— Понякога Лиз забравя да донесе пудинга навреме — обясни. — Сега той ще бъде сервиран, Уил. Знам колко много го обичаш.
Уил благодари на баба си и насочи вниманието си отново към Самира. Тогава Ройз пъхна ръката си под масата. Парис я почувства върху бедрото си и промуши и своята ръка. В дланта му Ройз остави малък метален ключ.
— Не можех да го сваля от колана си, докато бях на масата. Някой щеше да ме забележи и тогава всичко щеше да се провали — обясни тя.
— Благодаря ти. — Той скри ключа в колана си.
— Трябва да знаеш — предупреди тя, — че Бейъд има друг ключ за тази врата. Използва го, когато проверява бравите. Тази е проверявана преди два дни, пантите са смазани скоро и няма да вдига шум.
— Отново моите благодарности за информацията.
— Моля ви, бъдете внимателни — докато говореше, тя следеше Лиз с поглед. Жената сервираше пудинга върху сребърен поднос.
— Ключът ще се използва не от мен — каза Парис, — но отново ви благодаря.
— Но, моля ви, сър Спирос — Ройз говореше високо, когато Лиз се приближи да поднесе пудинга, — ако продължавате да ми благодарите за подобни дребни неща, аз няма да знам как да ви отговарям. Лиз, ако обичаш, сипи повече от пудинга на сър Спирос. Рецептата е от Ломбардия, така че може да му се стори позната.
В пудинга имаше сушени плодове, яйца, крем. В Италия Парис бе опитвал по-лек вариант.
— Отлично — каза той и се усмихна на Лиз.
Тя не отговори на одобрението му и отмина със студен поглед.
Поради ранното мръкване през зимата обитателите на замъка си лягаха рано. Беше преди полунощ, когато Самира, Алейн и Парис се събраха в стаята на Самира. С тях беше и прислужничката Нена.
— Ето ключа от задния вход. — Парис го даде на Алейн. — Внимавай да не го загубиш. Ще трябва да го върнем на Ройз, преди някой да е открил, че липсва.
— Значи казваш, че Бейъд има друг ключ — каза Алейн и позволи на Самира да завърже на кожена връв ключа около врата му.
После той се обърна към Нена:
— Говорила ли си с нашите оръженосци скоро?
— Да, сър. Научили са, че при студено време наблюдателите на стената се разхождат колкото е възможно по-малко. Преструват се на заети само когато Бейъд ги проверява, но когато той не е там, те стоят на закрито.
— Бейъд изпи солидно количество вино тази вечер — отбеляза Алейн, обличайки черна вълнена туника върху тази, която вече носеше. — Да се надяваме, че спи добре и не тревожи наблюдателите твърде често.
— Кухненските прислужници са подпитали Лиз — каза му Нена. — Те казват, че когато Бейъд пие много, той иска жена си. Лиз не изглежда особено щастлива в такива моменти. Сигурно се чувства отвратително с подобен мъж.
— Почти съжалявам Лиз — измрънка Алейн.
— Да се надяваме, че женският й чар ще ангажира Бейъд тази вечер — каза Парис. — Готов ли си, Алейн?
— Нуждая се от твоя нож, Парис.
Алейн скри оръжието в колана на кръста си.
— Тео Алейн… — Самира бе малко притеснена и сега тя взе ръката на Алейн и го задържа. — Ти чу разговора ми с Уил тази вечер. Той вярва, че лейди Джоан е обичала лорд Крайспън. Не можем да го нараним, като му кажем друго. Какво ще си помисли за нас, когато всичко това свърши?
— Той е един чудесен млад мъж. Прав ли съм? — Алейн спря пороя от въпроси, който тя се готвеше да изсипе върху него. — Аз изобщо не искам да го нараняваме. Защо не оставим този въпрос за Джоан? Нека тя да реши какво ще каже на сина си. Какво ще кажеш?
— Предполагам, че това ще е най-добрият вариант — съгласи се Самира.
— Алейн, приятелю, дано получиш божията благословия и да свършиш успешно тази работа. Колкото повече оставаме тук, толкова повече рискът да ни разкрият се увеличава. Ако разберат кои сме, няма да имаме друг изход, освен да докажем невинността си. Затова трябва да съберем информацията, която ни е нужна, и тогава да можем да напуснем Бенингфорд.
— Знам, знам, стари сър Парис. — Алейн потупа приятеля си по рамото. — Тази вечер твоята задача е най-тежка. Трябва да лежиш пред вратата на Самира и да се преструваш, че си заспал, когато много повече би ти се искало да бъдеш с мен. Разбирам колко са важни действията ми през следващите няколко часа. Поемам отговорността безусловно и обещавам, че няма да се проваля.
— Тео Алейн, къде е въжето, което аз и Нена трябва да спуснем за теб?
— Тук. — Алейн отвори чантата си. Той се усмихна на Самира и Нена. Виждаше, че те са много притеснени, и се опита да разсее сериозността им поне за малко. Той зае бойна поза, като държеше металната кука, закачена за единия край на въжето. — Страхувам се, че ще трябва да спя на тази кука и да си представям, че е възглавница. Трябва да ми дадете малко време, докато стигна до мястото. Представяте ли си как се спускам безшумно по стълбите към салона, а после излизам на двора. Може би ще спра да разменя няколко думи с някого, който ме е забелязал, или ще се отбия до обора, за да видя как са нашите оръженосци. Всъщност това е целта на моето излизане, ако някой ме попита. Когато съм сигурен, че не съм наблюдаван, ще отключа задния вход и ще се промъкна плътно до външната стена. Ще стъпвам на пръсти, защото мястото между стената и рова с вода е малко в тази част. Стигна ли веднъж до определеното място, ще се радвам да открия това въже там.
— Говориш така, сякаш това е най-лесното нещо на света. — Самира заразглежда подозрително въжето и прикрепената към него кука. — Освен че мястото между стената и рова е толкова малко, самата стена е гладка и хлъзгава.
— Ще бъде лесно — опита се да я убеди Алейн. — Все пак ще се катеря към небесата, за да видя моята любима. Всичко, което се изисква от вас, дами, е да ми спуснете въжето. Трябва да го направите бавно, за да не се чува никакъв шум. Разбрахте ли?
— Но отворът тук е твърде тесен и няма да можем да покажем главите си и да видим въжето — предупрежденията бяха на Нена.
— Така или иначе няма да можеш да го видиш, защото навън е тъмна, облачна нощ — рече
