Алейн не обърна внимание на проплакванията й и на мърморенето, което ги последва. Сега той притежаваше устните, за които бе мечтал. Под него бе тялото, мъката по което го бе докарвала до лудост да, това бе Джоан — неговата любов — най-сетне в ръцете му и той не намери сили да я пусне дълго, дълго време.
— Свърши ли вече? — попита тя грубо.
— Никога не ще свърша с теб. Това бе само една целувка, а аз те искам цялата. Искам всичко, което можеш да ми дадеш, и ще го имам.
— Ако искаш нещо от мен, ще трябва да си го вземеш със сила.
— Ако това, което казваш, е истина, щеше да повикаш пазача, когато имаше възможност.
— О, ще го направя съвсем скоро. Бъди сигурен — рече тя, — но не и преди да чуя извинението, което си измислил за начина, по който постъпи, за това, че ме изостави тук сама, след като ми бе обещал да се върнеш и да ме спасиш. — Изричайки тези думи, тя започна отново да се бори с него.
— Престани най-сетне, жено — скара се той. — Вече не съм момче, а катеренето по стената на кулата съвсем не е лесна работа.
— Жалко, че не си успял да паднеш и да си счупиш врата — каза му тя, опитвайки се да освободи китките си от желязната му хватка.
— Тази Джоан, която някога познавах, никога не би ми говорила така грубо.
— Аз доста се промених, милорд. — Тя си пое въздух. — Мина ли ти някога през ума, че можеше да ме вземеш със себе си, преди да изчезнеш?
— А щеше ли да тръгнеш с мен? — попита той. У него се бе надигнал гняв заради начина, по който тя се държеше. — Или може би щеше да си останеш тук и да хлипаш за горкия Крайспън?
— Той бе по-добър мъж от теб — заяви тя. — Ти ме остави на жестокостта на баща ми. Крайспън ме дари със син, който аз много обичам.
— Вече го срещнах. Приликата е поразителна.
— Ти ме изостави — каза тя, а на лицето й се изписа болка. — Ти избяга и не се върна повече при мен.
— Сега съм тук, Джоан. Никога не съм преставал да те обичам и да мисля за теб, но трябваше да изчакам подходящ момент, преди да се завърна.
— Осемнайсет години? Дълго, много дълго чакане, скъпи ми лорде.
Сарказмът в гласа й го подразни и отприщи дълго контролираните емоции. Това съвсем не бе начинът, по който Алейн си бе представял срещата им. Огледа жената, която лежеше под него. Бе тиха и кротка и той започна да подозира, че планува някой нов трик, с който да извика пазача отново пред вратата. Все още държейки китките й над главата, се размести така, че да покрие всяка част на тялото й със своето — бедрата й с бедрата си, гърдите й с гърдите си Мека и трепереща, тя бе цялата под него.
— Мечтаех за устните ти през всеки ден от изминалите осемнайсет години — каза той и я целуна отново.
Този път тя дори не опита да му се противопостави. Остана да лежи спокойно и му позволи да милва устните й със своите.
— Джоан — прошепна той. — Любов моя…
— Мразя те — рече тя. — Не ми причинявай това. Остави ме да продължа да те мразя. Това ми дава сили да живея. Чуваш ли?
Но той не спря. Продължи да я целува, докато тя не отвърна на ласките му. Обви ръцете си около раменете му и го притисна по-силно към себе си. Устните на Алейн бавно целуваха нейните, като че ли вкусваха най-сладкия нектар, езикът му потъна в нея само за да разтвори нежно устните й, а после страстта го завладя и той започна да я целува по-силно, докато Джоан остана без дъх и главата й се замая.
— Веднъж, преди много време, направи същото това — рече тя, когато устните му се отделиха от нейните. — Целуна ме, когато бяхме в градината. И тогава езикът ти бе толкова настойчив. Мислех, че сърцето ми ще спре да тупти. Никога не забравих този миг.
— Джоан — каза Алейн, оставяйки я без желание. — С удоволствие бих прекарал цялата нощ, правейки любов с теб, но не е това, заради което дойдох.
— Тогава защо си тук? — попита тя, връщайки си първоначалната студенина към него.
— Трябва да ти кажа много неща, а и да те попитам за някои. Ще слушаш ли?
— Да, ще слушам, но не само защото ми каза, че имам шансове да се освободя. — Тя се изправи от леглото и приглади полите си. Погледна Алейн, обмисляйки нещо, и в ъгълчето на устните й се оформи лека усмивка: — Помисли добре, Алейн. Наистина ли искаш да ме освободиш? Аз вече не съм онова невинно и доверчиво създание, което познаваше. Всичко, което преживях, ме промени и аз не мога да стана отново такава, каквото бях някога.
— Забелязах промяната — каза той, като потърка врата си, където тя го бе ударила, и погледна към счупената кана на пода.
— Ти също си се променил. — Тя го оглеждаше изпитателно. — Пораснала ти е брада, косите ти са посивели, а раменете ти са станали толкова широки, че се учудвам как успя да минеш през прозореца.
— Не беше лесно — призна Алейн.
— По същия път ли ще се върнеш? — В очите й се таеше топлота.
— Ако остана жив достатъчно дълго… — каза й той.
Хуморът му й хареса. Тя седна до него на леглото и сви ръце в скута си.
— Разкажи ми всичко. Ще слушам, без да те прекъсвам.
Алейн й предаде накратко всичко, което се бе случило, след като той и Парис напуснаха Бенингфорд, оставяйки мъртвия Крайспън в ръцете на младата му съпруга. После описа живота и работата им в Сицилия, приятелството им с крал Роджър, брака на Парис и смъртта на жена му, отказа му да се ожени заради любовта си към Джоан. Завърши разказа си със завръщането в Англия и вярата им, че ще открият истинския убиец на Крайспън.
— Значи Парис има дъщеря — учуди се тя, когато Алейн свърши. — Изненадана съм, че я е довел тук и я е изложил на подобна опасност…
— Тя има много остър ум и е изключително съобразителна. — Алейн се усмихна, спомняйки си за Самира. — Мисля, че той не бе способен да я спре, когато тя реши да дойде с нас. Тя е и упорита.
— И казваш, че ти никога не си се оженил. Но аз предполагам, че е имало жени в живота ти.
— Няколко. Но нито една от тях не беше Джоан.
— Е, аз не съм имала никой мъж след смъртта на съпруга ми — каза тя с нотка на съжаление — и все още пазя чист спомена за младия мъж, който някога ме целуна. Не ми бе дадена възможност да извърша какъвто и да било грях. Всичко бе толкова ужасно. Исках да имам още деца. Деца… — При последните си думи тя почти се разплака. Беше й толкова мъчно за пропиляното време.
— Съжалявам. — Алейн взе ръцете й в своите.
— Изглеждам ли ти много стара?
— Напротив. Изглеждаш забележително млада. Косите ти са все същите. Кожата ти е още толкова мека и гладка… както си я спомнях отпреди години.
— Това казва и Ройз, но аз исках да го чуя от теб. Предполагам, че е така, защото изобщо не съм живяла пълноценно. Бях като насекомо, затворено в малка кутийка, за което времето е застинало. — Тя отдръпна ръцете си от неговите. — Каза, че искаш да ме питаш много неща. Какво искаш да знаеш?
Учуден от връщането на студенината й, той не отговори веднага.
— Каза ми, че имам шанс да се освободя — напомни тя.
— За да докажем, че съм невинен и че друг е виновникът за смъртта на Крайспън, както и че Парис също не е убиецът, ще трябва да разберем кой е истинският убиец.
— Разбирам. — Джоан не се промени, лицето й остана безизразно.
— Друг въпрос, на който трябва да си отговоря, е защо баща ти те държи заключена в тази стая в продължение на толкова много години.
— Отговорът на този въпрос не е толкова сложен. Съвсем просто е.
— Знаеш ли кой е убиецът на Крайспън?
— О, да. Знаех от самото начало. Проблемът бе, че бях забравила някои от детайлите. Предполагам, че се е случило така, защото съм била ужасена, виждайки Крайспън покрит с кръв. И после, когато той издъхна
