Самира.
— Ако ти не можеш да видиш въжето, Нена — допълни Алейн, — това е по-добре за нас, защото и наблюдателите от кулата няма да могат. Но сега най-важното е аз да го намеря там. Вие тримата ще трябва да придържате куката неподвижна, защото в противен случай ще вдига шум и дори може да повреди стената.
— Разбирам, тео Алейн.
— Щом сляза отново на земята, мога вече да се върна обратно през задния вход. Ще дръпна въжето два пъти. Тогава вие ще трябва да го издърпате и да го приберете отново в чантата ми. След като изпълните всичко това, можете да спите. Утре сутринта ще ви кажа какво е станало.
— Бъди внимателен. Ще се моля за теб. — Самира го целуна по бузата.
— Всичко ще бъде наред — обеща Алейн.
Ръкавиците, които Алейн бе сложил на ръцете си, за да се изкатери по въжето, не стоплиха ръцете му, тъй като студът бе непоносим. Катеренето не бе трудно за него. Той се бе катерил по въжетата на платната на много кораби, бе се прехвърлял от кораб на кораб. Бе изкачвал и стените на не малко замъци в Сицилия и Италия. Знаеше, че ще успее да достигне прозореца на Джоан, освен ако не бъде спрян от някого от наблюдателите на кулата. Или ако ръцете му не се вкочанясат и откажат да му служат.
В началото стените на замъка са били толкова гладки, колкото е можела да ги извая човешката ръка, но под влияние на дъжда, вятъра и топлината те се бяха променили. Алейн напредваше бавно. На места по стената имаше вдлъбнатини, където можеше да закрепи крака си.
Когато той достигна до големия двоен прозорец на Джоан, установи, че капаците са добре залостени. Той се притесни и кракът му се подхлъзна по стената. Алейн успя да се овладее и запази самообладание. Само за миг през ума му мина мисълта, че планът му може да се провали, но той бързо я отхвърли.
— Не — говореше си, — няма да се предам. Не и сега, когато тя е само на няколко крачки от мен.
През процепите на капаците се прокрадваше слаба светлина. Това означаваше, че Джоан е будна. Той не чуваше никакви звуци и предположи, че е сама. Реши, че трябва да я повика. Нямаше друг избор.
— Джоан! — Алейн се молеше пазачите да са се скрили някъде на топло или да са от другата страна на кулата. — Джоан!
При второто повикване чу шум отвътре. Резетата се отвориха и един от капаците се измести. Той отмести ръката си и се хвана за перваза. Прехвърли и лактите си, за да не се изплъзне. После пое дъх и погледна нагоре.
— Кой сте вие?
Той би познал гласа й навсякъде. Сладкият звук сега бе изпълнен с учудване:
— Как достигнахте моя прозорец?
— О, любов моя. Аз съм Алейн. След миг ще ти разкажа как стигнах до тук. Само ме пусни да вляза вътре.
— Алейн? Това наистина ли си ти?
— Да.
Той се прехвърли през прозореца и падна на пода пред краката й. После стана и протегна ръце към нея.
— Джоан, любов моя!
— Ах, ти!
Той не успя да види с какво го удари тя, но трябва да е било кана с вино, защото усети как течността се разля по лицето му и той трябваше да я изтрие от очите си, а после облиза устните си.
— Джоан, какво…?
— Ти ме остави… Остави ме… След като ми обеща, че ще дойдеш и ще ми помогнеш, ако се нуждая от теб — крещеше му тя. — Лъжец! Лъжец!
Алейн бе стъписан и трябваше да реагира като по време на битка, защото начинът, по който се чувстваше, бе съвсем същият. Докато крещеше, тя не престана да хвърля предмети по него, да удря с юмруци раменете му. Той знаеше, че трябва да я накара да млъкне, защото в противен случай охраната щеше да ги чуе и да дотича по стълбите.
Алейн стана от пода и затисна устата й с ръка, а с другата сграбчи косите й. Преди Джоан да успее да реагира, Алейн я бе хвърлил на леглото. Тъй като не искаше да пусне устата й, легна върху нея, затискайки я толкова силно, че тя почти остана без дъх.
Видя как прекрасните й сини очи, които помнеше толкова добре, се изпълниха с гняв.
— Трябва да поговоря с теб — прошепна той яростно. — Ще пазиш ли тишина, ако махна ръката си от устата ти?
Вместо отговор, тя го ухапа, забивайки силно зъбите си в плътта му. Действайки по инстинкт, Алейн отдръпна ръката си. Джоан отвори уста, готова да изкрещи, но не го направи, защото не й достигаше въздух.
— Лейди Джоан? — Груб мъжки глас се чу пред вратата на спалнята й. — Лейди Джоан, нещо не е наред ли? Чух шум и дойдох да видя дали сте добре.
Джоан пое въздух. По израза на лицето й Алейн реши, че тя е готова да повика за помощ. Ръката го болеше там, където го бе ухапала. Той не възнамеряваше да подложи и другата си ръка на острите й зъби, а имаше усещането, че ако се опита да я целуне и така да затвори устата й, тя щеше да ухапе устните му.
— Лейди Джоан? — Мъжът отвън повика отново.
— Той ще ме убие — рече Алейн много тихо.
— Бих се радвала да гледам подобно зрелище — каза му тя закачливо.
— И никога няма да излезеш от тази стая — бе неговият отговор. — Разкарай го от тук и ще имаш поне малка надежда за свобода.
Мъжът потропа на вратата.
— Лейди Джоан, ако не ми отговорите веднага, ще отида да взема ключа от Бейъд.
— Няма нищо. Всичко е наред — извика Джоан. — Препънах се, когато станах да затворя капака на прозореца. Пищялът ме болеше толкова силно, че не можах да ти отговоря веднага.
— Знам, че не ми е позволено да говоря с вас, но сега съм принуден. Да повикам ли лейди Ройз?
— Няма нужда да я тревожиш — отговори Джоан. — Просто една малка синина. До утре ще ми мине.
— Както желаете.
После чуха стъпките на отдалечаващия се. Те се чуваха и когато мъжът бе под спалнята на Джоан.
— Какво прави той? Да не би да пази и пред спалнята на Самира? — попита Алейн. Подозрението му бе потвърдено от това, което чу — сънливия глас на Парис и смеха на пазача. Алейн трескаво се молеше Парис да не предприема нещо и да не реши да му се притича на помощ, а да остане на поста си.
— Махни се от мен, грубиянин — заповяда Джоан.
— Още не.
След като повече не чу гласовете нито на Парис, нито на пазача, Алейн се отпусна малко и отново насочи мисълта си към тялото, което лежеше под него. Стаята й бе добре затоплена и той отново почувства пръстите си. Усети също, че бузите и носът му се бяха стоплили. Единствено хладна остана Джоан, но тя разбра, че пламъкът на любовта още топлеше неговото сърце.
— Ти, отвратителен лъжец такъв! — просъска тя, опитвайки да се освободи от тежестта му. — О, колко много те мразя. Мразя те!
— Някога ме обичаше, а аз все още те обичам — рече той.
— Не, не ме обичаш. Ако наистина беше така, щеше да ме спасиш преди много години.
— Беше невъзможно. Бях далеч от Англия през цялото това време.
Алейн забеляза искрите, които блеснаха в сините й очи. Видя, че тя разтвори устни, готова всеки момент да изкрещи. Този път той реши да рискува — поднесе устните си към нейните, открадвайки си целувката, за която бе копнял през всичките тези години.
Тя се бореше с него, дърпаше косите му и го удряше с юмруци. Дори се опита да го ритне, но той успя да затисне бедрата й със своите и така я задържа неподвижна.
