ключ. Без него ще се наложи да напусна замъка през главния вход, както каза Самира. Дори и да не ме забележат, докато се измъквам, скоро ще забележат отсъствието ми и ще започнат да ви задават въпроси. Предполагам — болезнени въпроси, ако ме разбирате.
— Чудесно разбирам! — Парис погледна красивата си дъщеря и си представи как Бейъд я разпитва. — Ще взема ключа от Ройз още тази вечер.
Глава 17
Освен двете свещи, които Ройз бе запалила в сребърния свещник, големият салон не бе осветен от нищо друго. Той бе мрачен и неприветлив както винаги. В това еднообразие се открояваха само няколко цвята: синята рокля на Самира, която й придаваше финес, и копринената рокля с цвят на вино, която бе облякла Ройз. Младият Уилям Крайспън бе облечен в зелена туника. Те тримата бяха единствените светли фигури на масата.
Алейн и Парис носеха най-обикновени тъмни туники, които да подхождат на положението им на служители на Самира, а Бейъд не се бе погрижил за смяна на дрехите и бе дошъл със старото си кожено облекло. Прислужниците и оръженосците също носеха всекидневните си дрехи.
Алейн бе живял толкова много години в топлите и слънчеви земи на Средиземно море и бе привикнал с огромни и просторни жилища, в които винаги бе много светло. Мрачната обстановка в този английски замък бе различна и му действаше потискащо. За това допринасяше не само студенината и тъмнината, но и болезнените спомени. Той огледа салона и в съзнанието му се пробуди споменът за това място, но каквото го бе видял на последната си вечеря тук. Тогава Джоан принадлежеше на Крайспън и сърцето на Алейн бе разбито на хиляди малки парченца. Все още той не можеше да си спомни ясно всичко през онази страшна нощ. Той много се бе променил оттогава, бе преживял толкова много, но любовта, която бе разцъфтяла в сърцето му, не се бе променила.
— Това не е празник, поръчан от Рудолф. Не виждам никакъв смисъл от всички тези глупости, като този сребърен свещник например или пък това. — Бейъд отблъсна сребърната кана, която му поднасяше един слуга.
— Всичко това е в чест на нашата прекрасна гостенка — обясни му Уилям Крайспън. — Би трябвало да имаме добри маниери, за да покажем уважение към нея. Трябваше да смениш дрехите си, Бейъд.
— Аз не съм благороден лорд — намръщи се Бейъд. — Отговарям за охраната и съм много зает мъж. Лейди Ройз, ще ви бъда благодарен, ако наредите на мързеливите си прислужнички да побързат с храната и да не се мотаят с безсмислена изтънченост. Имам много работа, която трябва да свърша.
Най-доброто решение да се справят с арогантността на Бейъд бе да не разговарят с него. Уилям Крайспън се обърна към Алейн, който седеше между Самира и Бейъд.
— Сър Лукас, лейди Самира ми каза, че вие сте един от телохранителите на баща й в Асколия и че сте много добър войн. Може би ако ни разкажете за битките, в които сте участвали, ще бъде интересно за всички.
— Да — каза Бейъд. — Това поне ще бъде интересен разговор. Разкажете ни за битките и за оръжията, които се използват в далечните страни. Вашите оръжия по-съвършени ли са от нашите?
Без да знае колко са запознати Бейъд и Уилям Крайспън със състоянието на войската в Италия, Алейн говореше внимателно. Той спомена само най-познатите оръжия и начина им на употреба.
Докато говореше, забеляза внимателния поглед на Бейъд и дори започна да се пита дали той не го е разпознал, или просто се чудеше къде го е срещал преди, защото лицето му е много познато.
— Моят дядо ще сметне историите ви за много интересни — каза Уилям Крайспън на Алейн, когато той свърши. — Много жалко, че трябва да си тръгнете утре и няма да изчакате, докато той се върне.
— Защо избрахте да спрете точно в Бенингфорд? — попита Бейъд. — Зад ръба на чашата си той отправи предизвикателен поглед към Алейн.
— Стана заради мен — каза Самира, преди Алейн да успее да отговори. — Бях толкова жестоко измръзнала и изморена, че моите загрижени слуги решиха, че ще се разболея, ако продължа по- нататък.
— Така ми бе казано и на мен. — Бейъд стана подозрителен. Алейн здраво стисна ножа, който използваше да разрязва месото си. Щеше да го употреби като оръжие, ако му се наложеше. Като хрътка, която пази кокала си, Бейъд настояваше с въпросите си и се връщаше на тях отново и отново.
— Защо сте пътували точно покрай Бенингфорд? Какво толкова впечатляващо има тук?
— Ако ми простите — отговори Самира с една красива усмивка към Уилям Крайспън и Бейъд, — няма нищо забележително около този замък. Той просто бе на пътя ни.
— На вашия път за къде? — попита Бейъд отново.
Алейн се молеше Самира да помни историята, която бяха измислили предварително.
Тя не го разочарова. Трябваше да се досети, че не е толкова изплашена, за да не може с острия си ум да пресъздаде една правдива история.
— Моя баба е била скотска принцеса — съобщи Самира, — потомка на крал Дънкан. Преди тя да почине в Асколия, където е живяла, след като се е омъжила за дядо ми, тази знатна дама ме накара да й обещая, че ще направя поклонение на гроба на крал Дънкан в Айона. По тази причина сега сме в Англия. Ние сме на свещено дълго пътуване.
Последните й думи бяха изречени с пламенен глас, който накара Уилям Крайспън да я погледне с възхищение. Дори Бейъд кимна одобрително, но не престана да задава въпросите си.
— Чудя се защо не сте останали в някой свят дом по пътя си, а сте предпочели замък — каза Бейъд.
— В действителност — Алейн реши, че е дошло време и той да се намеси — възнамерявахме да направим точно това. Желаехме да прекараме нощта в манастира „Св. Джъстин“.
— Трябвало е наистина да отидете там — каза му Бейъд. — Не е толкова далеч.
— О, не можем да рискуваме здравето на нашата скъпа лейди, когато тя не се чувства добре — отговори Алейн невъзмутимо.
— Хм! — За Бейъд бе учудващо как един мъж може да е толкова загрижен за здравето на една дама. След това той се отдаде изцяло на храната си и престана с въпросите си.
Алейн можеше да чуе разговора между Самира и Уилям Крайспън, въпреки че те си говореха съвсем тихо. Младият лорд настояваше тя да го нарича Уил, както правели всички, които го познавали добре.
— Единствено моята майка ме нарича Уилям Крайспън — убеждаваше я той.
Алейн не ги прекъсна, защото знаеше, че Самира ще направи всичко възможно да извлече колкото може повече информация от младия лорд. Но той внимателно слушаше това, което те си говореха, и съвсем скоро му стана ясно, че Уил вярва на версия за събитията отпреди много години, съвсем различна от спомените на Алейн.
— Единственото, което знам, е — Уил отговаряше на един от деликатните въпроси на Самира, — че баща ми е бил много жестоко убит от мъж, който се е представял за негов приятел, но който силно е желаел да притежава майка ми.
— О, колко ужасно трябва да е било всичко това за лейди Джоан — каза Самира.
— След убийството се е изолирала от околния свят и се е отдала на мъката си, защото много е обичала съпруга си. Когато я посещавам, често я намирам на колене да се моли. Сигурен съм, че се моли за баща ми.
В този момент Алейн престана да слуша разговора на двамата млади. Той знаеше от кого Уилям Крайспън бе научил тази история. Със сигурност му бе разказана от Рудолф. Той можеше единствено да се надява, че Джоан не вярва на всичко това. Но ако тя не вярваше, защо позволяваше на сина си да вярва на лъжите на Рудолф?
„Толкова много въпроси — мислеше той. — Защо? Защо? Защо? Кои може да ми даде отговорите? Джоан? Рудолф? Бейъд? Дали Бейъд го е разпознал? Ако е така, дали е достатъчно умен да скрие това?“
Уил, Бейъд и Ройз знаеха, че техните гости ще напуснат Бенингфорд на следващия ден. Но самите гости, след като бяха влезли успешно, плануваха да помолят за подслон още за един ден и една нощ. Така те се надяваха, че ще научат повече неща и ще разобличат убиеца на Крайспън. И ще освободят Джоан.
