нуждаете?
— От нищо, милейди — отговори Лукас, имитирайки чудесно гръцки акцент. След като се поклони на Ройз, той разгледа внимателно стаята.
— След дългото пътуване се чувствам изморен. Имате ли баня, която да мога да ползвам, лейди Ройз? — попита Спирос със същия акцент.
— Намира се точно до къщата — отговори му Ройз. — Там има топла вода.
— Благодаря ви, лейди Ройз. Ще се възползвам веднага щом мога.
Самира забеляза колко внимателно един на друг говорят баща й и Ройз. Очите на дамата бяха топли, а на лицето й се появи усмивка, на която Парис отвърна. Сцената бе прекъсната от острия глас на Лиз.
— Идвате ли, лейди Ройз?
— Да — сепна се Ройз. — Ще се видим на вечеря, лейди Самира.
Парис я последва до вратата и изчака, докато двете жени се отдалечиха достатъчно, че да не могат да чуят казаното в стаята на Самира.
— Мислиш ли, че ще можеш да научиш нещо от нея? — попита Алейн веднага щом вратата бе затворена.
— Ще направя всичко възможно — отговори Парис. — Бейъд и Лиз не се отнасят добре с Ройз. Всяка истинска дама би негодувала от подобно безочие. А и, доколкото мога да си спомня, Рудолф не бе от най- любящите съпрузи.
— Мисля, че тя е самотна и копнее да поговори с някого — каза Самира. — Тя ми разказа толкова подробности веднага щом й зададох няколко въпроса. Самира предаде всичко, което бе научила от Ройз.
— Значи Джоан е точно над мен. — Алейн погледна над главата си. — Едва ли ще мога да вляза в спалнята й през прозореца, но мога да изкача няколко стъпала и след миг ще бъда при нея.
— Ще бъдеш убит много преди това. Не забеляза ли пазача пред стълбите за нагоре? Рудолф не е оставил никакъв шанс на Джоан за бягство. Или пък възможност за някого да се добере до нея.
— Защо? — попита Самира.
— Какво искаш да кажеш? — замисли се Алейн.
— Защо Рудолф е държал дъщеря си заключена в продължение на осемнайсет години?
— И аз си задавам същия въпрос — призна Алейн.
— Рудолф може би се е страхувал, че този, който е убил Крайспън, ще посегне и на дъщеря му. Към страха му за живота й можем да прибавим и убедеността му, че тя е бременна от Крайспън. Всеки, видял Уилям Крайспън, не би се усъмнил на кого е син.
— Когато в началото го видях, помислих, че е призракът на Крайспън — каза Алейн. — Почти бях готов да го повикам по име. Благодаря на Бог, че се спрях. Синът на Крайспън! Парис, това много променя плана ни. Не можем да направим нищо, което ще изложи на опасност Уилям Крайспън.
— Разбира се, че не можем.
— Но вие пропускате нещо — каза им Самира. — Мога да разбера защо Рудолф е държал дъщеря си така добре пазена, докато се е родил синът и след това. Но Уилям Крайспън каза, че е бил отгледан в друг замък, което означава, че той е напуснал Бенингфорд на около седем години. По това време Рудолф сигурно е решил, че за внука му вече не съществува опасност. В противен случай той не би пуснал момчето. Както може да се предполага, и Джоан е била спасена от убиеца, но все още продължава да стои в стаята си. Отново ви питам — защо? Ето няколко въпроса за вас — продължи Самира, след като никой не й отговори. — Защо домакинята на този замък позволява на слугите си да се отнасят толкова грубо с нея? Защо се страхува? И защо толкова бързо и точно ми каза, след като за нея съм просто една непозната, къде се намира Джоан?
— Ако познаваше Рудолф — каза й Парис, — не би се учудила от поведението на Ройз. Сега ни позволи да ти създадем удобства, доколкото можем, в тази студена и мрачна стая. После се изкъпи, преоблечи се и се приготви за вечеря с очарователния Уилям Крайспън, така че да може той да ти каже всичко, което знае за смъртта на баща си и за положението на майка си Алейн ще пази пред вратата ти.
— Необходимо е да знаем — каза Алейн — как можем да стигнем до стаята на Джоан. Веднъж щом успея да я видя и да говоря, ще ни е по-лесно да я спасим, а също и сина й.
— Той непременно трябва да остане в безопасност — говореше Самира възбудено. — Без значение какво ще се случи с нас, не можем да допуснем то да навреди на Уилям Крайспън. Ако с него се случи нещо, защото ние сме в Бенингфорд, доказването на вашата невинност е безсмислено.
Глава 16
Малката баня бе разположена между кухнята на замъка и пералнята. Поради това вътре бе много топло и обикновено изпълнено с пара. Светлината от газената лампа придаде на помещението мъглив ефект.
Ваната бе дървена, с формата на съсечено наполовина буре. Отстрани бе оградена от грубо нарязани ленени платове, които имаха за цел да предпазват къпещия се от любопитни погледи. Върху малка дървена поличка бе поставена купа с полутечен сапун, както и куп добре нагънати чисти парчета плат, които се използваха за измиване.
Парис се огледа, но никъде не видя кърпи, и реши да потърси. Така от горещата баня се озова в тъмния мразовит двор на Бенингфорд. Беше късен следобед и дневната светлина бе много слаба, но Парис откри, че паметта му не го е излъгала. Той бе ползвал банята няколко пъти при предишното си идване в Бенингфорд и сега му бе много лесно да намери вратата на пералното помещение. Тъкмо щеше да натисне бравата, когато някой друг го направи, но от вътрешната страна. Показа се жена, която носеше няколко бели кърпи.
— А, ето ви, сър Спирос — каза Ройз. — Нося ви кърпите, от които се нуждаете.
Той не обърна никакво внимание на факта, че вместо сама да му донесе хавлията в банята, тя можеше да изпрати някоя от слугите. Парис наблюдаваше с нарастващ интерес нейните движения — как тя взе ключовете, избра един от тях и заключи вратата на пералното помещение.
— Необходимо ли е това? — попита той. — Кой би искал да открадне хавлии и дрехи? Не би имал никаква полза.
— Не е от страх, че могат да изчезнат дрехите, чаршафите или хавлиите. Веднъж Рудолф откри един от своите оръженосци с една от кухненските прислужници да се въргалят в чаршафите за неговото легло. Изгони и двамата и оттогава аз държа ключовете за пералното помещение.
— Забелязах, че имате доста голяма връзка ключове, закачени за колана ви — отбеляза Парис, продължавайки да я изучава. — Всички ли ключове от замъка носите със себе си?
— О, не — отговори му Ройз, — има ключове, които само съпругът ми притежава. Когато той отсъства, ги поверява на Бейъд.
— Имате ли ключове от вътрешността на замъка? — Парис говореше съвсем тихо. — От складовете за вино, за храна, от спалните в западната кула?
— Защо ме питате?
— Опитвам се да науча английските обичаи, милейди.
— Не, има нещо друго. — По лицето й пробягна сянка на безпокойство. — Някой идва. Трябва да се връщам в кухнята. Лиз ще се чуди къде съм отишла.
Парис също чу приближаващи стъпки. Бяха като от двама мъже, които разговаряха помежду си. Усещайки, че Ройз може да му даде информация, която да му е от голяма полза, Парис реши, че не може да я остави да си отиде. Но тя не биваше да бъде видяна да разговаря с един непознат.
Той направи единственото нещо, за което можа да се сети. Притисна Ройз до стената, като разпери пелерината си така, че роклята й да не се вижда. Когато тя осъзна какво правеше той и щеше да протестира, той докосна устните й със своите. С малко повече късмет мъжете, които сега преминаваха покрай тях, биха помислили, че това е някой от техните приятели оръженосци и биха отминали, без да обръщат внимание на Ройз и Парис.
Бяха изминали единайсет месеца от смъртта на Юланда, през които Парис не бе докосвал жена. Не бе имал желание за това, нямаше и желание да целува Ройз сега, но това бе единственото нещо, за което можа да се сети, за да я накара да замълчи. Очакваше тя да се бори с него и тя го направи, но това трая
