само миг. Той я притискаше нежно до стената, но бе непоклатим и знаеше, че тя не може да преодолее мъжката му сила. Ройз имаше само една свободна ръка, с която да го отблъсне, тъй като другата още стискаше кърпите. Все пак Ройз можеше да одраска лицето му или да го удари с дясната си ръка, но тя не го направи. Остана спокойна и го остави да целува устните й, а после много бавно разтвори своите.
Парис почувства как първият прилив на топлина го обгръща в резултат от нарастващото му мъжко желание. Той разбра, че тя се бе отдала изцяло на момента и милваше косата му. В следващия миг той я освободи. Двамата мъже бяха отминали, без да обръщат внимание на двойката.
— Моля ви за извинение — прошепна Парис, но без да използва гръцкия акцент — Помислих си, че не искате да бъдете видяна тук с мен, затова го направих…
— А не ви ли мина през ума, че за мен е по-приемливо да ме открият да разговарям с вас, отколкото да се целуваме? — думите й би трябвало да са гневни, но не бяха. Тя ги изрече с мек, мечтателен глас, който накара Парис да помисли, че може да говори свободно.
— Ройз, имам няколко въпроса. Ще ми отговориш ли?
Тя се колебаеше и той видя страх и напрежение в очите й, но и кимането на главата й. Те стояха толкова близо един до друг, че челото й се докосна до брадичката му. Преди да е променила решението си, той отвори вратата на банята и я избута вътре.
В банята газената лампа все още гореше. Ройз постави чистите кърпи на полицата до сапуна. Вдигна лампата и я доближи до лицето на Парис, така че да може да го види по-добре. Това го подразни.
— Махни тази лампа — каза й той тихо.
— Не, няма. — Тя приближи лампата още така, че светлината да пада точно върху лицето му. Затаи дъх и ръката й потрепери.
— Сър Парис, това сте вие.
Той не отговори и се надяваше, че тя ще реши, че е направила грешка.
— Другият мъж с вас, този, който наричате Лукас, той е сър Алейн, нали?
Парис все още не отговаряше на въпросите й. Чакаше. Очакваше, че тя ще извика стражите, и се чудеше дали да не я убие, преди да го е направила, но знаеше, че е неспособен да извърши подобно нещо.
— Лейди Самира много прилича на вас — продължи Ройз. — Тя има същата черна коса и мили очи. Нейните въпроси ме направиха подозрителна, но вашите очи ви издадоха, сър Парис. След всичките тези години аз все още си ги спомням много ясно.
— Лейди Ройз! — Той не каза нищо повече.
Тя вдигна дясната си ръка и прокара пръсти по брадичката му, а после по устните. Там спря и започна бавно да ги милва.
— Никой никога не ме е целувал толкова сладко и нежно — каза тя и отдръпна ръката си от лицето му. — Какви са вашите намерения — да ме изкушите да изневеря на Рудолф?
— Аз просто исках да ви предпазя от минаващите мъже, за да не могат те да ви разпознаят и да докладват на Бейъд, че сте разговаряли с мен. Лейди Ройз, бих искал да ви помоля да не разкривате присъствието ми тук.
— Защо се върнахте?
— За да потърсим справедливост.
— От Рудолф? — Върху лицето й се появи тъжна усмивка. — От него не може да се очаква справедливост.
— Знаете ли нещо за нощта, през която бе убит Крайспън? — попита Парис.
— Само това, че Рудолф не го е убил със собствените си ръце, защото той седеше на голямата маса, когато го повикаха и му казаха, че Крайспън е нападнат. Никога не съм повярвала на обвиненията, че вие и сър Алейн имате нещо общо със смъртта на Крайспън, въпреки че нямам никакви доказателства за вашата невинност. Не знам нещо повече за случилото се през онази нощ, но мисля, че Джоан знае какво точно се е случило. Може би само тя знае истината.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото тя не би говорила. В началото, след убийството на Крайспън, изглеждаше съвсем естествено тя да не желае да говори. Но след като се роди Уилям Крайспън, тя престана да плаче и винаги, когато се споменаваше смъртта на съпруга й, оставаше замислена и мълчалива. Бе естествено да не е преодоляла мъката си и да желае да забрави онази ужасна нощ. Сър Парис, аз вярвам, че вие и вашият приятел сте тук не само за да търсите справедливост, но и да спасите Джоан от затвора, в който се намира тя.
— Ако е така — попита Парис, — ще ни помогнете ли?
За миг Ройз запази мълчание. Тя продължи да държи лампата така, че да осветява не само неговото лице, но и нейното. Парис разбираше, че тя се бори със себе си, че решението, което ще вземе, изисква смелост. Тя преглътна бавно, стисна устните си и кимна.
— Имаше период, в който бях изцяло вярна на Рудолф — започна тя. — Исках да бъда честна към мъжа, който бе избран за мой съпруг, и вярвах, че ако се превърна в съпругата, която иска, той ще се научи да ме обича. Мислех, че ако го даря със син, ще се отнася към мен по-нежно и ще проявява загриженост. Затова понасях униженията му ежедневно. Няма да ви говоря подробно за тях, но сега зная, че Рудолф никога няма да ме обикне. Дори и да му родя десет синове. Рудолф не знае как да обича.
— Съжалявам за вашето нещастие.
Съвестта на Парис го накара да се почувства виновен заради начина, по който използваше Ройз. Той изискваше от нея информацията, която му бе нужна, и я подтикваше да мами съпруга си. Ако Рудолф разбереше какво прави Ройз, тя би била в сериозна опасност.
— Мъжете обикновено се отнасят грубо към съпругите си — продължи Ройз. — Няма нищо необичайно в това. Но дори и най-грубите съпрузи са грижовни бащи и обичат децата си. Рудолф бе груб и жесток дори към Джоан. Тя не заслужава да бъде заключвана, да пропилее живота си в една стая. Не заради себе си, а заради Джоан ще ви помогна. С какво трябва да започна?
— На първо място не казвайте на Джоан, че ние сме тук. Моля ви, лейди Ройз.
— Да не й казвам? Аз трябва да направя това! Помислете само за надеждата, която ще й вдъхна, когато й кажа, че някой се опитва да я спаси.
— Точно заради това не бива да й казвате. Ако й дадете надежда за свобода, тя ще изглежда по- щастлива, с желание да разговаря. Подобна промяна ще я издаде, а и нас също. С кого се среща тя всеки ден?
— С мен, с Лиз и Бейъд — отговори Ройз. — И с Рудолф, когато е тук. Със сина си, разбира се. При хубаво време й е позволено да излиза за около час, докато се сервира обядът. Въпреки че не разговаря с никого, винаги е придружавана от пазач.
— Тя напуска стаята си все пак? — Парис бе обнадежден от тази информация.
— Докато повечето от хората в замъка са в големия салон. — Ройз продължи, знаейки, че следващите й думи ще отнемат надеждата на Парис. — Тук, в Бенингфорд, рядко имаме посетители, но когато това се случва, Джоан никога не напуска стаята си. Нито пък мисля, че Бейъд ще позволи тя да излезе на разходка, докато вие сте тук.
— Тогава трябва да намерим друг начин, по който Алейн да достигне до нея.
— Не и по стълбите — предупреди Ройз.
— Знам. Видях пазача пред вратата й. Той лесно може да бъде победен, но вероятно ще вдигне тревога и тогава целият замък ще се изправи срещу нас. Не, по този начин не можем да помогнем на Джоан.
— Вратата й се заключва два пъти и има дървено резе, което е много тежко. Ако сър Алейн бе птица, той можеше да кацне на прозореца на своята любима. Достатъчно широк е, за да може един мъж да премине през него. Сър Парис, сега ще трябва да ви оставя. Твърде дълго отсъствах и ако Лиз стане подозрителна, ще каже на Бейъд. Мога да се справя с въпросите, които ще ми задава Лиз, но се страхувам от Бейъд.
Парис помисли, че Ройз се нуждае от спасение точно толкова, колкото и Джоан, но не каза нищо. Вместо това направи нещо, с което да я подтикне да продължи да помага на него и на Алейн. Той взе лицето й между ръцете си и я целуна отново — бавно и продължително.
— Върви сега — прошепна той. — Не искам да се излагаш на опасност заради мен, Ройз. Ще говорим отново.
