пожелае. Ако Самира наистина бе всичко, което Уилям Крайспън и Алейн казваха, Джоан би се радвала за един такъв съюз и би го подкрепяла.
Единственото, което й оставаше да направи сега, бе да чака Алейн да дойде отново. Той й бе обещал да се върне тази нощ. Още веднъж тя щеше да му се довери и да чака помощта му, но този път не заради глупавата си моминска любов, а защото това бе и в негов интерес. Истината трябваше да бъде разкрита и петното от името му — изтрито.
Дългият ден се изнизваше бавно. Джоан неуморно обикаляше стаята си и броеше всяка минута. Нервите й бяха опънати до скъсване и когато Лиз и момичето от прислугата влязоха, за да почистят засъхналото вино и да подготвят леглото й, тя ги нахока.
Едва когато денят преполови, небето се изясни и на хоризонта се показа слънце. Джоан отвори капаците и се надвеси над прозореца, за да провери състоянието на стената. Успокои я фактът, че ледът по повърхността на камъните се бе стопил. Така за Алейн щеше да бъде по-лесно да се изкатери.
— Какво правиш?
Стресна я грубият глас на Бейъд. Той бе влязъл в стаята й. С него бе и Лиз, която носеше върху голяма табла обяда на Джоан.
— Времето се промени. Искам да изляза и да направя обикновената си разходка.
— Не и докато има чужденци в замъка. Знаеш правилата. Не искай от мен да ти позволя нещо, което съм забранил.
— Ти си жесток човек. — Сега Джоан се учудваше на търпението си да понася Бейъд толкова много години и да сдържа огромната си омраза към него.
— Моля, отнасяйте се с уважение към мен, лейди Джоан. Знаете кой съм аз, нали?
— О, не само че знам кой си, но знам и какъв си — каза му Джоан.
— Аз съм капитан на охраната на този замък от много дълго време — напомни Бейъд — и господарят на този дом, барон Рудолф, ми се доверява напълно. Напомни това на сина си. Изглежда, той го е забравил.
— Остави Уилям Крайспън намира! — крещеше му Джоан. — Ако докоснеш и един косъм от главата му, баща ми ще те убие. Разбра ли?
— Рудолф сам ще заповяда да пребия момчето, щом чуе, че хлапакът е решил да се ожени за една непозната.
Хиленето на Бейъд предизвика още по-голяма мъка в сърцето на Джоан.
— Махайте се оттук! — крещеше Джоан. — Махайте се и двамата!
— Да, хайде да тръгваме, Лиз. — Бейъд побутна Лиз към вратата. — Лейди Джоан отново получава пристъпи на лудост, а не искам да бъдеш наранена.
Бейъд избута съпругата си и после излезе, заключвайки вратата. Джоан остана сама. Струваше й се, че може да полети през прозореца на крилете на яростта си.
Едва преваляше обед. Трябваше да чака дълги часове, преди да се види с Алейн. Тя изяде месото и хляба, но остави пудинга, който Лиз бе донесла. Поразходи се още известно време из стаята, а после легна върху леглото и заспа.
Когато се събуди, слънцето вече залязваше. След малко дойде Лиз, за щастие без Бейъд, и й донесе вода, за да се изкъпе. Жената не й говореше, но това слабо интересуваше Джоан. След малко тя взе мръсните съдове и излезе.
Джоан остана да чака.
Тази вечер Рудолф се прибра в замъка си. Заедно с Бейъд, който го посрещна още на външния двор, Рудолф нахлу в салона и се отправи към масата, където Уилям Крайспън разговаряше с Парис и Ройз.
— Какво значи всичко това, което чувам за теб, млади човече? — крещеше той на Уил. — В тези опасни времена ти си посрещнал едни странници в Бенингфорд, и то в мое отсъствие?
— Дядо, просто приютих една дама, тръгнала на дълго пътуване, заедно с нейните придружители — обясни Уил спокойно. — Как е възможно няколко човека да представляват опасност за Бенингфорд?
— Къде е дамата? — Рудолф погледна към Парис, който следеше движенията на високия едър мъж със злобно лице и студени очи. — Отговори ми, човече!
— Лейди Самира е болна. — Парис говореше, използвайки възможно най-силния гръцки акцент. — По тази причина молим за вашето гостоприемство в продължение на още една нощ, сър. Надяваме се, че след като добре си е починала, нашата дама ще може отново да пътува. И ви благодаря за чудесното вино, сър. — С тези думи Парис вдигна чашата си и заедно с Рудолф отпиха. Яростта на домакина бързо отмина при похвалата за виното му.
— Хм, гостът дори не е мъж. — Рудолф се обърна към Бейъд. — За това ли ме повика вкъщи още преди работата ми да е свършена? Къде са оръженосците им?
— В обора — отговори Бейъд.
— Заповядай строго да ги пазят. Увери се, че през цялата нощ ще останат в обора. Нека най-добрите ти мъже да охраняват кулата. Тези предпазни мерки са необходими, за да сме сигурни, че нашите гости няма да ни създават проблеми.
— Слушам, милорд. — Бейъд се оттегли. Той бързаше да изпълни заповедите на Рудолф.
— Ройз, искам храна и вино — заповяда Рудолф. — Не тук. В стаята ми. Яздил съм през целия ден и съм твърде изморен.
Ройз напусна масата.
— А аз, сър, трябва да се погрижа за моята дама — каза Парис на Рудолф. — Трябва да разбера дали ще е готова да пътува утре. След такава умора, нали ги знаете жените, разболяват се. Да дойда ли после до вашата стая, сър, и да ви предам какво е казала тя?
— Стой далеч от спалнята ми — нареди Рудолф. — Кажи на Ройз това, което имаш да казваш. Тя ще ми предаде. Знай, че трябва да бъдеш там, където се очаква от теб тази нощ. Моите хора ще ви следят.
— Сър, уверявам ви, че няма какво да крием.
— Ако казваш истината, тази нощ всички ще спим спокойно, а утре ще накажа Бейъд за това, че прекъсна важни преговори — каза Рудолф. Той се обърна към внука си: — Уил, отивай да си лягаш. С теб също ще си поговоря утре. Щом съм наредил никой да не бъде допуснат в Бенингфорд без мое позволение, всички трябва да го спазват.
— Да, дядо. — Червенината, която изби по лицето на Уил, показа колко засегнат се е почувствал той от държанието на Рудолф, но младият мъж бе твърде добре възпитан, за да спори с дядо си в присъствието на Парис.
— Както знаеш, гражданската война не е свършила още — продължи Рудолф. — Има много мошеници и от двете страни. Бяха ми необходими много ум и хитрост, за да запазя земите си през последните години, и няма да ги загубя само защото ти не можеш да устоиш на усмивката на някакво си момиче.
— Беше въпрос на възпитание, дядо. Да поканя малка група премръзнали и изтощени пътници в замъка…
— О, заминавай в стаята си — грубо го прекъсна Рудолф. — Да върви по дяволите твоето възпитание. Твърде си мекушав, момче. Още от утре ще се заема с теб, за да станеш истински мъж. Съжалявам само, че не го направих още преди години.
Докато Рудолф се разправяше с внука си, Парис бе вече твърде далеч, за да чуе разговора им. Той намери Алейн седнал пред вратата на стаята на Самира.
— Какво, за бога, става? — попита го приятелят му.
— Влез вътре и ще ти кажа. — Парис отвори вратата. — Алейн, мисля, че трябва да отложиш катеренето до стаята на Джоан. Твърде опасно е.
— Ако не отида при нея тази нощ, тя ще реши, че съм я изоставил за втори път.
— Освен това не можем да останем тук още един ден — продължи Рудолф. — Не и когато Рудолф е в замъка. Съвсем скоро той ще ни разпознае.
— Мисля, че ще мога да отклоня вниманието му — предложи Самира. — Бих искала да мога да направя нещо повече, за да ви помогна, освен да прекарам един скучен ден, преструвайки се на болна.
— Забранявам ти да се мяркаш пред погледа на този звяр! — Парис използва целия си авторитет на баща. — Алейн, ако твърдо си решил да рискуваш и да се катериш отново, трябва да го направиш, преди
