За да потвърди, че Рудолф е бил много страстен през изминалата нощ, Ройз леко разкри рамото си, където личеше следа от ухапване.
— Не се ядосвай, Бейъд — продължи тя. — Рудолф ще стане, когато си почине добре.
Оръженосецът се разсмя. Това направи и Бейъд, но Ройз се ужаси, когато видя лицето на Парис. Дали бе разбрал, че тя само се преструва? Още повече че предната вечер му бе обяснила отношенията си с Рудолф?
— Рудолф ми е нужен тук, и то сега, без значение колко бурна е била за него изминалата нощ. Той трябва да реши какво да правим с тези шпиони.
— Какво лошо могат тези добри хора да ни сторят? — тревожно запита Ройз.
— Ето този — Бейъд посочи Алейн, — този добър човек се катери по стените на кулата през нощта.
— Вероятно има някаква грешка. Бейъд, сигурен ли си в твърдението си? — Това бяха думи на Уил, който току-що влезе в салона. Когато разбра ситуацията, в която се намираха Парис и Алейн, той попита:
— Бейъд, ти се опитваш да попречиш на тези мъже да си тръгнат днес?
— О, те ще си тръгнат, но телата им ще са на някоя каруца, а главите, набучени на пики.
Бейъд се обърна към Алейн:
— Откъде взе ключ за задния вход?
— Откраднах го от тебе — каза Алейн, смеейки се срещу мъжа.
— Невъзможно — изрева Бейъд. — Ключът е все още у мен. Сигурно си го взел от Ройз или тя сама ти го е дала, което означава, че е предала мъжа си.
При тези думи Ройз осъзна, че собственият й живот също е в опасност. Ако Рудолф повярва на твърденията на Бейъд, той няма да се поколебае да накаже и нея. Намеси се Алейн, който се опита да свали подозрението от нея.
— Може да е била Ройз, а може да е била и прекрасната Лиз. Сигурен ли си, че ключът не е взет от вещите ти, Бейъд? Можеш ли да си сигурен, че не твоята жена е предателката?
Бейъд се втренчи безмълвно в Алейн. Ройз реши, че е дошло време да действа. С бързи движения свали един от ключовете, закачени на колана й, приближи се до Уилям Крайспън и му го подаде незабелязано.
— Никой не знае, че имам този ключ от стаята на майка ти. — Тя говореше тихо и бързо. — Върви при нея и й кажи, че незабавно трябва да дойде тук.
— Тя няма да го направи. И двамата знаем, че тя няма да напусне стаята си.
— Ако искаш да видиш лейди Самира отново жива, направи каквото ти казвам. Освободи Джоан! Побързай, Уил, и не допускай Рудолф или някой друг да забележи какво правиш.
— Оуайн — заповяда Бейъд, без да откъсва поглед от подигравателното лице на Алейн, — наблюдавай лейди Ройз. Не й позволявай да напуска салона. А ти, Гарт, намери Лиз и я доведи тук, за да мога да разбера истината от нея. Аз сам ще събудя Рудолф и се надявам да го открия в отлично здраве.
Бейъд излезе от салона.
— Лейди Ройз — Оуайн се обръщаше към нея по-мило, отколкото Бейъд, — трябва да ви помоля да отидете при задържаните, така че да мога лесно да следя всички ви.
— Разбира се — Ройз пристъпи до Парис. — Добър ден, сър Спирос. Много съжалявам за ситуацията, в която се намирате, и се надявам, че скоро ще можете да продължите пътуването си.
— Пазете тишина, милейди, моля ви. Разговорите не са позволени.
Дори да забраняваше разговорите, Оуайн не можеше да спре Парис да се наслаждава на Ройз.
Докато се качваше по стълбите, Уилям Крайспън чу гласа на Рудолф, който кореше Бейъд за това, че е нарушил почивката му и го тревожи толкова рано. След няколко секунди обаче той чу стъпките им надолу и се скри зад една врата. Беше се озовал в стаята на лейди Самира.
Самира бе отворила вратата, а Нена седеше уплашена до стената, готова всеки момент да изкрещи.
— Къде са Спирос и Лукас? — попита тя с леко треперещ глас. — Ако този отвратителен Бейъд им е сторил нещо лошо, ще трябва да отговаря пред мен. Той няма право да отвежда Спирос толкова грубо.
— Двамата са долу и сега са в безопасност — обясни й Уил. Той бе изпълнен с възхищение към спокойствието и куража й. Младият мъж не се съмняваше, че тя бе в безопасност, но не разбираше защо. Тъкмо се канеше да я попита защо Бейъд е задържал Лукас и Спирос, когато чу, че покрай вратата минават Бейъд и Рудолф. Уил, Самира и Нена останаха като замръзнали, докато стъпките не отшумяха.
После Уил пое дълбоко дъх. Едва сега той забеляза, че Самира се бе облякла набързо и че стаята бе в безпорядък. В ъгъла един странен предмет привлече вниманието му. Той отиде до мястото и го взе. И тогава всяка надежда за съвместно бъдеще със Самира се изпари. В ръцете си той държеше доказателство, че обвиненията на Бейъд срещу мъжа, наречен Лукас, са верни.
— Какво е това? — Уил гледаше недоумяващо куката, за която бе завързано въже. — О, свети небеса, тук има достатъчно въже, за да се стигне от върха на кулата до земята. Самира, как сте могли…?
— Ти не разбираш.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че слугите ти са използвали това въже без твое знание?
— Знам за куката и въжето, но имахме основателни причини за това, което направихме.
— Кои сте вие всъщност? — негодуваше Уил. — Защо сте дошли тук? Ти само си се преструвала, че ме харесваш, нали?
Това бе най-тежкият въпрос от всички, които той зададе, и не бе сигурен дали иска да чуе отговора.
— Не съм се преструвала за нищо.
— Тогава ще изслушам обяснението ти.
— По-късно ще ти кажа всичко — обеща тя. — Уил, много е важно незабавно да освободиш майка си. Тя е единствената, която може да ме спаси. Мен и моите добри приятели, които Бейъд е задържал долу в салона.
— Ройз каза нещо подобно, но майка ми не е затворник. — Уил завъртя ключа в ръката си, като че ли той можеше да му даде някакъв отговор. — Или може би е?
От долния етаж се чуха възбудени гласове. Уил захвърли куката и въжето.
— По-късно ще чуя обясненията ти — каза той. Гласовете отдолу се усилиха. Уил отвори вратата, за да чуе добре какво става.
— Какво правите тук? — Това бе гласът на Рудолф и въпреки че звучеше раздразнен, изглежда, не беше много ядосан.
Уил хвана Самира за ръката и двамата тръгнаха бързо надолу по стълбите. Самира бе плътно до него и следваше стъпките му. Когато той й каза, че може да се върне в стаята си, тя непоколебимо поклати глава и му направи знак с пръст да запази тишина, а после докосна рамото му и посочи към салона. През открехнатата врата се очертаваше фигурата на Рудолф. До него бяха няколко оръженосеца и една дузина монаси, облечени в черни роби. Още много монаси се бяха събрали във вътрешния замък. Един от тях носеше голям златен кръст на гърдите си. Той свали качулката си, под която се показа рядка бяла коса и благо набръчкано лице. Въпреки възрастта си, мъжът говореше със забележително силен глас.
— Пътувахме за Личфилд — рече водачът на групата монаси, — когато мракът се спусна и времето се развали. Така бяхме принудени да помолим за подслон за една нощ. Рудолф, не можеш да откажеш на свещеник, който освен това е стар познат и който е благословил сватбата на дъщеря ти.
— Ти и аз никога не сме били приятели, Еймбрас — каза Рудолф. — Ти дори открадна три от най- добрите ми коня.
— Не, не сме били приятели — съгласи се Еймбрас, — но що се отнася до конете, които взех на заем от теб, те бяха платени предварително, дори предплатени. Да не си забравил, Рудолф, че аз свързах в брак дъщеря ти и моя племенник. В един брак, който ти донесе наследник. А сега какво е това, което виждам тук, в салона — моите роднини са задържани като престъпници и са строго пазени. Рудолф, какво означава това?
— Твоите роднини? — възкликна от изненада Рудолф.
Най-демонстративно Еймбрас премина покрай Рудолф и направи път на останалите монаси. Никой от
