охраната не се опита да ги спре. Салонът се изпълни.
— Двайсет монаси са дошли в замъка ни? — прошепна Уил.
— Съвсем правилно и точно навреме — каза му Самира и думите й още повече объркаха Уилям Крайспън.
Той остави дядо си и другите мъже и заедно със Самира се върнаха нагоре по стълбите, към стаята на Джоан. Пред вратата обаче стоеше един пазач с безизразен поглед и грубо лице.
— Дядо ми ме изпраща. Иска да заведа майка ми в салона — обясни Уил.
— Лъжеш! Бейъд е заповядал да не пускам никого в тази стая, докато Рудолф лично не заповяда подобно нещо.
— Кой тогава би ми дал този ключ, ако не барон Рудолф или Бейъд с негово позволение? — попита Уил, показвайки на мъжа ключа, който Ройз бе пъхнала в ръката му. — Нима ще си позволиш да нарушиш заповед на твоя обичан барон?
— Не съм сигурен… — Мъжът се колебаеше, като че ли за това, което трябваше да направи, се изискваха огромни усилия от негова страна.
— Но, сър — усмихна му се Самира, — вие можете да дойдете с нас.
Мъжът я гледаше с глупаво изражение, а тя продължаваше да му се усмихва.
— Е, добре, предполагам, че всичко ще е наред.
— Разбира се — потвърди Самира.
— Стойте настрана — заповяда Уил — и ми позволете да отключа вратата.
Той се молеше пазачът да не прояви повече настоятелност или да не се затича надолу по стълбите, за да иска позволение от барон Рудолф. Уил реши, че най-добре ще е, ако действа уверено, все едно разбира какво се случва около него.
— Казах: стойте настрана!
Пазачът се подчини и след миг стаята на Джоан бе отворена. Тя седеше в средата, облечена в синя вълнена рокля, а дългата й коса бе спусната и тя я решеше. Джоан погледна първо сина си, а после и жената до него.
— Ти ли си Самира? — попита тя, като съвсем не беше изненадана от внезапните си посетители.
— Да, аз съм, милейди. Нося съобщение за вас.
— Майко — намеси се Уил, — Ройз ме изпрати с поръчение да те заведа в салона. Там става нещо странно и Самира и нейните приятели са в опасност. Познаваш ли монах на име Еймбрас? Той също е долу.
— Еймбрас е тук? — изненада се Джоан.
— Милейди — рече Самира, — беше ми наредено да ви предам следните думи: „Алейн ме изпраща“.
— Алейн? — Уил съвсем се обърка. — Някой ще ми обясни ли какво стана тук?
— Ето, това е краят на моя затворнически живот или може би краят на всички нас. И Еймбрас е тук също, както Алейн обеща. Този път не ме е излъгал. Елате! Уил, Самира, нека не ги караме да чакат.
— Да не би това да означава, че наистина ще слезеш в салона? — попита Уил.
— Скъпи синко — Джоан докосна рамото на младия мъж, — не отричам, че тук ни дебне опасност, и обещавам, че преди този ден да е изминал, ще дам отговори на всичките ти въпроси. Съгласен ли си?
Тя не дочака реакцията му. Най-сетне вратата на омразната й стая бе отключена и нямаше кой да я спре. Джоан се спусна надолу по стълбите, водейки след себе си младата двойка…
А долу в салона Рудолф гласно обвиняваше Алейн в убийството на Крайспън. Той видя, когато тримата влязоха. Погледът му се насочи към Джоан, но той не направи нищо, за да ги спре, тъй като искаше да чуят обвинението му срещу Алейн и Парис.
— Веднъж се изплъзнахте от наказанието, което заслужавате, но втори път няма да успеете. И двама ви ще обеся тук, в замъка, вас и вашите съучастници.
— Дядо — Уил остави Джоан и Самира и се приближи до Рудолф, — чух думите ти. Вярно ли е това, което казваш? Сър Лукас и сър Спирос ли са убийците на баща ми?
Измислени имена за едни подлеци! — каза Рудолф. — Когато този свещеник каза, че те са негови роднини, тогава аз също ги познах. Е, Уил, дати представя Алейн от Уортъм и Парис от Стоуксброг завърнали се на мястото на престъплението.
— Дядо! — Лицето на младия Уилям Крайспън стана бледо. Той вдигна ръка към Рудолф. — Дай ми сабята си. Мое право е, не, повече от право, мое задължение е да накажа мъжете, убили баща ми. Аз ще си изпълня задължението, дядо, не ги оставяй на Бейъд.
— Така значи, все пак ти си мой истински наследник! — с радост в очите Рудолф поздрави внука си. — През последните няколко седмици, след като се завърна от Болсеворския замък, се страхувах, че си станал твърде мекушав. Да, момчето ми, както сам каза, това е изцяло твое задължение. Никой тук няма да ти попречи да извършиш отмъщението си. Така че давай, момче. Нека най-сетне справедливостта да възтържествува. Затвори ги в обора, както те някога направиха с баща ти. Охрана, хванете тези убийци, за да бъдат екзекутирани.
Рудолф триумфираше. Той погледна към Джоан, а после свали сабята си и я подаде на Уил.
Двама от подчинените на Бейъд хванаха ръцете на Алейн. Други двама направиха същото и с Парис.
— Нарекох ви мои приятели — Уил се обърна към тях и вдигна сабята на Рудолф. — Поканих ви в дома си най-сърдечно. Предложих ви храна и седнах с вас на една маса. Лъжци! Убийци! Крадци! Отнели сте живота на баща ми!
Той насочи оръжието си към Алейн.
— Не! — Писъкът на Джоан раздра тишината. Тя бързо застана пред Алейн и покри тялото му със своето. — Ако искаш да го убиеш, първо ще трябва да убиеш мен.
Мъжете на Бейъд бяха толкова изненадани от внезапната смелост, която Джоан прояви, че пуснаха Алейн. Почувствал се свободен, той прегърна Джоан.
В това време и Парис се освободи от двамата мъже, които го държаха. Тогава Ройз се приближи и сложи в ръката му сабя с думите:
— Никой не е видял, че я вземам. Бъди внимателен и я използвай добре.
— Съвсем навреме! — Парис се приближи към мястото, където Самира седеше сама в центъра на салона. Рудолф забеляза движенията му и също се приближи към нея, готов да хване ръката й. Тя го забеляза и отстъпи, позволявайки на баща си да застане между тях.
— Само докосни с пръст дъщеря ми и ще си мъртъв — заплаши го Парис.
— Дъщеря? — извикаха Уил и Ройз едновременно.
— Вярно е — потвърди Самира. Без да обръща внимание на въоръжените мъже, които ги ограждаха, тя продължи: — Аз съм дъщеря на Парис, барон на Асколия — титла, която той е извоювал с храброст. Мисля, че е време да бъде казана цялата истина. Чичо Еймбрас, ще убедите ли лорд Рудолф да позволи на тези, които имат какво да кажат, да го направят?
— О, не аз — рече Еймбрас и се приближи до нея. — Аз съм свещеник и през целия си живот не съм докосвал оръжие, но знам, че тези войници тук ще убедят барона по-успешно от мен.
— Какви войници? — изкрещя Рудолф и се огледа наоколо. — Не виждам такива, освен моите, но те не биха слушали тебе, отче. Те се подчиняват на моите заповеди.
Само с едно движение на ръката си Еймбрас предизвика раздвижване сред мъжете, които бяха дошли с него. Те свалиха монашеските си роби и разкриха доброто си въоръжение. Рудолф мигновено се завъртя на пета и понечи да избяга, но тогава откри, че бяха надошли още много от хората на Еймбрас, които пазеха входа, така че никой не можеше да влезе или да излезе. Войниците на Рудолф стояха объркани и несигурни чакаха заповеди. Бейъд също чакаше Рудолф с ръка върху сабята си.
— Какво, по дяволите, значи това? — изкрещя Рудолф срещу Еймбрас.
— Това са мои войници — каза Алейн. — Това са мъже на емира Алейн, пръв помощник на емира на емирите от кралство Сицилия.
Той продължи да изрежда всичките си титли и почести, докато в салона настъпи пълна тишина и подчинените на Рудолф започнаха да осъзнават, че този, с когото си имат работа, не е закоравял
