чука и да забие пирон за него беше изключително рядко събитие). Същото лято се научих да карам сърф. Още тогава трябваше да осъзная колко сме различни с него и фактът, че не можах, доказва още веднъж колко малко знае за живота едно дете.
С баща ми бяхме толкова различни, колкото могат да бъдат двама души. Той не обичаше да е сред хора, а аз бях човек на действието и мразех да съм сам. Той придаваше голямо значение на образованието, а за мен училището беше клуб за запознанства с добавени часове за спорт. Той имаше лоша стойка и тътреше краката си, като ходеше, аз подскачах като футболна топка и вечно го молех да засече за колко минути ще пробягам разстоянието до края на улицата и обратно. В осми клас вече бях по-висок от него и го биех на канадска борба. Дори външно не си приличахме. Той имаше коса с цвят на пясък, лешникови очи и лунички, аз — тъмнокафяви коса и очи и хващах тен още през май. Разликата във физиката и характера ни стряскаше съседите, което си беше странно, предвид, че ме бе отгледал съвсем сам. Когато поотраснах, чух как хората си шепнат, че мама е избягала от нас още преди да навърша година. Предполагах, че си е намерила друг, но татко никога не потвърди подозренията ми. Каза единствено, че осъзнала каква грешка е допуснала, като се омъжила толкова млада, и не била готова да поеме задълженията си на майка. Нито я обвиняваше, нито я хвалеше, но държеше да я включвам във вечерните си молитви, без значение къде е в момента и какво прави. „Напомняш ми за нея“ — казваше ми понякога той. До този момент не съм разменил и една дума с нея, нито пък имам желание да я видя.
Мисля, че татко беше щастлив. Казвам „мисля“, защото той рядко показваше някаква емоция. Прегръдките и целувките бяха рядкост в дома ни, а когато ги имаше, бяха безжизнени и формални, правеше го, защото така трябва, не защото го иска. Знам, че ме обичаше, бих казал, че дори се бе посветил на мен, но когато съм се родил, той вече е бил на четирийсет и три и част от мен и досега вярва, че би му отивало повече да е монах, отколкото родител. Беше най-тихият човек на света. Задаваше съвсем малко въпроси — как съм, добре ли съм — рядко се нервираше или повишаваше тон и още по-рядко се шегуваше. Водеше рутинен живот. Всяка сутрин ми правеше бъркани яйца с бекон и препечени филийки, приготвяше и нещо за вечеря и всяка вечер, докато се хранехме, изслушваше безмълвно разказите ми за училище. На всеки два месеца ангажираше час при зъболекаря, в събота сутрин плащаше всички сметки, в неделя следобед переше и излизаше за работа всяка сутрин в седем и трийсет и пет. Не обичаше да разговаря и нямаше нищо против да прекарва часове наред сам, докато разнася пакети и писма из хорските пощенски кутии. Не излизаше с жени, нито имаше приятели, с които да играе покер в събота вечер; телефонът ни мълчеше по цели седмици, а когато звъннеше, беше или грешка, или служител от продажби по телефона. Сигурен съм, че не му е било леко да се грижи за мен съвсем сам, но той никога не се оплакваше, дори когато го разочаровах.
Прекарвах повечето вечери сам в стаята си. Щом свършеше с домашните задължения, татко се свираше в своя кабинет и се заемаше с монетите си. Това беше неговата голяма страст. Там се чувстваше най- добре, приведен над търговския каталог за монети, наречен „Сив бюлетин“, докато се опитва да реши коя монета да прибави към колекцията си следващия път. Всъщност колекцията бе започната от дядо ми. Героят на дядо беше човек на име Луи Елизбърг, финансист от Балтимор и единственият човек, събрал пълна колекция от американски монети, включително и юбилейните — всички, сечени по едно или друго време в Съединените щати. Колекцията му си съперничеше, дори надминаваше тази на Смитсониън и мечтата на дядо беше да настигне своя идол. След смъртта му през 1951 татко на свой ред бе обсебен от идеята да обогати и разшири колекцията заедно със сина си, следвайки примера на своя баща и този на Луи Елизбърг. През лятото татко и дядо пътуваха с влака до различни монетни дворове и събираха нови, току-що изсечени монети, още топли, или посещаваха различни нумизматични изложби из Югозападната част на страната. С времето създадоха трайни връзки с търговци на монети из цялата страна и дядо харчеше цяло състояние да купува и попълва колекцията си. Но за разлика от Луи Елизбърг той не беше богат — имаше магазин за смесени стоки в Бъргоу, който фалира, когато голямата верига магазини „Пигли У игли“ отвориха врати в града. Неговата колекция така и не успя да достигне тази на Луи Елизбърг. Въпреки това всеки свободен долар отиваше за монети. Дядо носеше едно и също сако трийсет години, през целия си живот караше една и съща кола и съм убеден, че татко е отишъл в пощенското училище вместо в колеж, защото не сме имали заделени пари. Странна птица беше този мой дядо, няма две мнения, такъв беше и татко. Какъвто бащата, такъв и синът, както гласи поговорката. В завещанието си старецът настояваше къщата му да бъде продадена и с парите да се купят още монети — нещо, което баща ми и без това щеше да направи.
По времето, когато татко наследи колекцията, тя вече беше доста ценна. Когато инфлацията удари тавана и златото скочи до 850 долара за унция, тя струваше малко състояние — достатъчно, за да може моят пестелив баща да се пенсионира и да изкара спокойно старините си. Двайсет години по-късно му даваха умопомрачителна за мен сума, но нито дядо, нито татко колекционираха за пари; правеха го заради ловната тръпка и заради близостта, която създаваше колекцията помежду им. И наистина, имаше нещо вълнуващо в дългото и мъчително издирване на точно определена монета, да не говорим за онзи сладък пазарлък с търговците, когато я откриеш, за да я вземеш все пак на прилична цена. Понякога купуваха, понякога не можеха да си го позволят, но всяка нова покупка беше истински празник. Татко се надяваше да сподели с мен страстта, която го сближаваше с баща му, да сподели с мен и съответната саможертва, която изискваше тази страст. Трябваше да спя с едно одеяло зиме и лете и да нося един чифт обувки през цялата година; никога нямаше пари за дрехи, обличах се изцяло благодарение на благотворителната организация „Армията на спасението“. Нямахме нито един фотоапарат. Единствената снимка беше тази, която си направихме на изложението на монети в Атланта. Търговецът ни щракна, докато стояхме пред щанда му и по-късно ни я изпрати. Татко я постави в рамка и тя стоеше дълги години на бюрото му. На нея той бе поставил ръка върху раменете ми и двамата се усмихвахме. Аз държах в ръка една петцентова монета от 1926 с глава на бик върху нея, между другото — в отлично състояние. Татко току-що я бе купил. Беше най- рядката монета от този вид и ние я отгладувахме, като цял месец ядохме боб и кренвирши, защото струваше повече от очакванията ни.
Бях готов на такива жертви, поне в началото. Когато татко говореше с мен за монети — по това време сигурно съм бил първи или втори клас — се държеше с мен като с равен. Да бъдеш признат за равен от възрастен, особено от баща си, е много важно за едно дете и аз се радвах на вниманието му и поглъщах всяка информация. Навремето можех да кажа точно колко монети с двуглав орел са изсечени през 1927, да ги сравня с тези през 1924 и да обясня защо десетцентовите монети, сечени в Ню Орлинс през 1895, са десет пъти по-скъпи от тези, сечени през същата година във Филаделфия. И все още мога. Само че, за разлика от татко, с годините колекционерската ми страст започна да изстива. Изглежда, това беше всичко, за което той можеше да говори и след шест или седем години ходене по изложения и взиране в каталозите, вместо да прекарвам уикендите с приятели, аз си казах: „Стига!“ Започнах да се интересувам от други неща, както повечето момчета на моята възраст — спорт, момичета, коли, музика — и на четиринайсет гледах да съм далеч от къщи при всеки удобен случай. Наред с новите ми интереси в мен започна да се надига и негодуванието. Стана малко по малко. Отначало започна да ми прави впечатление разликата между нашия начин на живот и този на приятелите ми. Те имаха пари да излязат следобед, да отидат на кино и да си купят чифт готини слънчеви очила, а аз трябваше да дебна с часове около бюрото на татко, за да отмъкна няколко пенса за сандвич от „Макдоналдс“. За шестнайсетия си рожден ден повечето от съучениците ми получиха коли, а татко ми подари сребърна монета от 1883, сечена в Карсън Сити. Протритият диван в хола беше покрит с износено одеяло и бяхме единствени в града без кабелна телевизия и микровълнова печка. Когато хладилникът ни отказа, той купи от втора употреба един в жабешко зелено, който не пасваше на нищо друго в кухнята. В такава обстановка ми беше неудобно да каня момчетата у нас и обвинявах татко за това. Знам, че не беше честно — ако толкова са ми трябвали пари, можех да се хвана да кося ливади или да си намеря почасова работа — но положението си остана непроменено. Бях сляп като охлюв и глух като камила, но дори и да си призная, че съжалявам за липсата на зрялост, няма да поправя миналото.
Татко усети, че нещо се е променило, но нямаше представа как да оправи нещата. Всъщност, опита по единствения познат му начин, единствения, познат и на неговия баща. Говореше за монети — само този разговор му се удаваше с лекота — и продължаваше да ми прави закуски и вечери, но въпреки усилията му отчуждението между нас растеше. В същото време аз се отдръпнах от старите си приятели. Те се разделиха на групи според това кой какъв филм беше гледал или щеше да гледа и кой каква модерна блузка си е купил, а аз останах да гледам отстрани. И в един момент си казах: майната им! В гимназията имаше място за всички и аз неусетно се озовах в групата на лошите момчета, на тези, на които не им пукаше за нищо. Това
