ми даваше възможност и на мен да не ми пука за нищо. Започнах да бягам от часове, да пуша и бях временно отстранен от училище заради три случая на побой.
Зарязах и спорта. До втори курс бях в отборите по футбол, баскетбол и лека атлетика. Понякога татко ме питаше как върви спортът, но навлезех ли в подробности, започваше да се поти и беше ясно, че не разбира нищо от тая работа. Никога в живота си не бе спортувал и докато все още играех, се яви на един- единствен баскетболен мач. Седна на скамейките — странен плешив човечец с износено спортно яке и грозни ярки чорапи. Въпреки че не беше дебел, панталоните пристягаха талията му така, че изглеждаше бременен в третия месец и аз усетих, че не искам да имам нищо общо с него.
Засрамих се от вида му и след мача се скатах, за да не ни видят заедно. Не се гордея с постъпката си, но това е самата истина.
С времето нещата ставаха все по-лоши. През последната година в гимназията моят бунт достигна връхната си точка. Успехът ми спадна рязко, повече заради мързела и липсата на интерес, отколкото от тъпоумие (така ми се ще да мисля), и татко неведнъж ме засичаше да се шляя из улиците в пиянска компания. Веднъж, след един купон, където алкохолът и наркотиците се лееха като вода, ме прибраха вкъщи с полиция и когато татко ме смъмри, аз му креснах да си гледа работата и се изнесох за две седмици при един приятел. Не каза нищо, когато се върнах. На сутринта бърканите яйца, беконът и филийките бяха на масата както обикновено. Едва успях да се дипломирам и подозирам, че учителите ми позволиха да завърша само защото не искаха повече да им се мотая пред очите. Знам, че татко се безпокоеше и на няколко пъти по своя си срамежлив начин засегна темата за колежа, но аз не исках и да чуя. Исках работа, исках кола, исках всички материални блага, от които бях лишен в продължение на цели осемнайсет години.
Но не си направих труд да го информирам за решението си до края на лятото, когато той най-сетне разбра, че не съм подал документи никъде, дори и за професионално училище. Затвори се в бърлогата си и на сутринта ядохме яйцата и бекона в пълно мълчание. По-късно вечерта в опит да запълни празнината между нас, се опита да ме въвлече в поредния разговор за монети.
— Помниш ли, когато бяхме в Атланта и ти намери онази монета с бика? — започна той. — Онази, дето я имаме на снимка? Никога няма да забравя колко развълнуван беше тогава. Напомни ми за мен самия, когато обикалях с татко.
Поклатих глава, споменът изкара на повърхността цялото ми негодувание от живота, който водехме.
— Писна ми да слушам за тъпите ти монети! — озъбих му се аз. — Защо не вземеш да продадеш шибаната колекция и да се захванеш с нещо друго? Каквото и да е?
Татко не отговори, но и до сега не мога да забравя болката, която се изписа на лицето му. Но се окопити, обърна ми гръб и се затътри към кабинета си. Бях го наранил и макар да си повтарях, че не съм го искал, дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Оттогава той престана да говори за монети. Аз също. Колекцията стана причина за пълния разрив помежду ни. Без нея не остана нищо, за което да си говорим. След няколко дни забелязах, че единствената ни снимка бе изчезнала от бюрото му, може би си мислеше, че и най- малкият намек за монетите ме обижда. И наистина — беше прав. И въобще не се разстроих от липсата й.
Като ученик никога не съм имал намерение да влизам в армията. Независимо, че източната част на Северна Каролина е един от най-военизираните райони в Щатите — на разстояние от два часа път с кола от града ни се намират седем военни бази — винаги съм си мислел, че военният живот е за загубеняците. Кой иска да прекара живота си в изпълняване на безсмислени заповеди от изкукуригали офицери? Аз поне — в никакъв случай, и като изключим онези момчета от офицерската школа, почти никой. Добрите ученици плъзнаха по колежите и университетите на Северна Каролина, а другите останаха да се мотаят из града, скачаха от една гадна работа на друга, пиеха кашони с бира и избягваха всичко, което би могло да ги натовари с някаква отговорност.
Аз бях от втората категория. След дипломирането за две години минах през каква ли не работа: бях сервитьор в едно ресторантче до града, късах билети в местния киносалон, товарех и разтоварвах кашони в големия супермаркет, правих палачинки във „Вафлената къща“ и продавах билети в няколко туристически обекти, които предлагаха боклуци на нещастните курортисти. Изхарчвах всеки спечелен петак, губех всяка надежда да спестя нещо и някога да заработя за себе си и в крайна сметка зарязвах всяка работа. Но тогава не ми пукаше. Живеех си живота. Спях до обяд, после отивах на плажа и сърфирах до тъмно. Понеже все още живеех у дома, не давах никакви пари за храна, наем и застраховки, камо ли да заделям за бъдещето. И никой от момчетата не го правеше. Не помня да съм се чувствал нещастен, но след известно време взе да ми омръзва. Писна ми не от сърфа — през 1996 ураганите Берта и Фран минаха през нашия плаж и това бяха най-добрите вълни от много години насам — а от висенето в бара на Лерой. Започнах да осъзнавам, че вечерите ми са едни и същи. Отивах там, пиех бира, засичах някой бивш съученик, той ме разпитваше какво правя, аз му отговарях, после той ми разказваше за себе си и не беше нужно да си гений, за да схванеш, че и двамата сме хванали влака за никъде.
Дори и да си имаше собствена квартира, никога не вярвах, че му харесва да копае канали, например, или да мие коли на автомивката. Знаех много добре, че никой от нас не си е мечтал за това в училище. Бях мързелив ученик, но не и тъпак.
Тогава излизах с много момичета. В „Лерой“ ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах жените и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Само с една, на име Луси, се задържах повече от два месеца и през малкото време, прекарано с нея, си мислех, че съм влюбен. Беше една година по-голяма от мен, учеше в колежа в Уилмингтън и искаше да замине за Ню Йорк, когато завърши.
— Харесвам те — каза ми последната вечер, — но ние сме много различни. Можеш да направиш толкова много неща с живота си, но по някаква необяснима за мен причина си губиш времето тук и това те задоволява. Поколеба се за миг, после продължи: — Но има и нещо друго. Не разбирам какво наистина чувстваш към мен и дали въобще имаш някакви чувства.
Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.
Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?
Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.
И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.
Лагерът за новобранци във Форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко
