мен. Непрекъснато ми повтаря, че всичко ще се оправи.
Той отново се опита да пусне една призрачна усмивка. — Понякога дори й вярвам.
Аз замълчах.
Тим опита да се поизправи в леглото. Потръпна, но след миг болката явно отмина и той успя да се намести.
— Савана ми каза, че вчера сте вечеряли заедно.
— Да.
— Бас държа, че се радва да те види. Винаги е чувствала вина към теб. Аз също. Дължа ти извинение.
— Не, недей — вдигнах ръка. — Няма нужда.
Той изкриви устни:
— Казваш го само защото съм болен. Не си криви душата и двамата знаем, че е така. Ако бях здрав, вероятно щеше да ми счупиш носа отново.
— Може би — отвърнах и той отново се засмя, но този път смехът му прозвуча тъжно.
— Заслужавам си го. Може и да не ми вярваш, но се чувствам зле заради това. Знам, че двамата означавахте много един за друг.
Подпрях се на лакти и се наведох към него.
— Оттогава мина много време.
Не го вярвах, не ми повярва и той. Но ни даде възможност да приключим темата засега.
— Какво те води насам след толкова години?
— Татко почина миналата седмица — отвърнах аз.
Въпреки състоянието му в погледа му се появи състрадание.
— Много съжалявам, Джон — прошепна той. — Знам колко много означаваше той за теб. Неочаквано ли стана?
— Винаги е неочаквано. Но той боледува близо година.
— Това не прави нещата по-лесни за приемане.
Не знаех дали има предвид мен или Савана и Алън.
— Савана ми каза, че си загубил и двамата си родители.
— Катастрофа — с мъка произнесе той. — Беше… не беше за вярване. Преди два дни си вечерял с тях, а след миг ги погребваш. Когато съм вкъщи, винаги очаквам да видя мама в кухнята, а татко да работи нещо в градината.
Той замълча и аз разбрах, че картината и сега е в ума му. Тим поклати глава и попита:
— И с теб ли е така?
— Непрекъснато е пред очите ми, когато съм у дома.
— Мисля, че и двамата сме преживели много през тези години — каза той и отпусна глава назад. — Достатъчно, за да подложи вярата ни на изпитание.
— Дори и твоята?
Въпреки слабостта си той се ухили.
— Казах, че я подлага на изпитание, не че съм я изгубил.
— Разбира се, не съм си го помислил дори.
В коридора се чу гласът на медицинска сестра. Помислих, че ще влезе, но стъпките й скоро заглъхнаха.
— Радвам се, че дойде да видиш Савана. Знам, звучи изтъркано, като имам предвид какво преживяхте двамата, но тя наистина има нужда от приятел сега.
— Да… — отвърнах със свито гърло.
Той притихна. Разбрах, че повече не иска да говори. Затвори очи и сякаш заспа.
— Извинявай, че не ти казах вчера — каза ми Савана един час по-късно.
Двамата с Алън се върнаха след малко и завариха Тим да спи. Тя ми направи жест да я последвам и двамата слязохме долу в барчето.
— Бях шокирана от появяването ти. Знам, че трябваше да те предупредя, но всеки път щом се опитвах, нещо ме спираше.
На масата имаше две чаши с чай. Никой от нас не се сещаше за ядене.
— Просто беше един лош ден. Прекарах часове тук и сестрите ме гледаха със съжаление… сякаш разбираха, че с всеки ден умирам по малко. Знам, че изглежда смешно, все пак Тим е болният, но ми е толкова трудно да го гледам така. Чувствам се ужасно. Знам, че трябва да съм тук, да му давам сили и наистина искам да съм до него, но винаги е по-зле, отколкото си го представям. Вчера след процедурата беше направо ужасно, помислих, че умира. Не спираше да повръща. На всеки пет минути започваше да пъшка, въртеше се, опитваше се да го предотврати, но не можеше и продължи да се напъва дори когато вече не бе останало нищо в стомаха му. Бях до него, опитвах се да му помогна, но не мога да ти опиша колко безпомощна се чувствах.
Тя извади пликчето с чая от водата и въздъхна.
— И всеки път е така.
Забарабаних с пръсти по чашата си.
— Щеше ми се да знам какво да кажа.
— Няма какво да кажеш, знам го. Затова ти разказвам, ти ще успееш да го преодолееш. Не съм казвала на друг. Никой от приятелите ми няма представа какво преживявам. Мама и татко наистина се стараят… Знам, че ще направят всичко, каквото поискам от тях, винаги са готови да помогнат, мама носи всеки ден кутиите с храна, но всеки път като я видя, е кълбо от нерви. Сълзите й винаги са готови да потекат. Страхува се да не каже или да не направи нещо не както трябва, докато помага в къщата или ранчото, и излиза, че аз трябва да я успокоявам, вместо тя — мен. Понякога ми идва много. Не искам да говоря така за нея, тя ми е майка и аз я обичам, но ми се ще да прояви малко повече твърдост.
Спомних си майка й и кимнах разбиращо.
— А баща ти?
— И той е същият, но по различен начин. Просто избягва темата. Не иска изобщо да чува за Тим. Говори за ранчото, за работата ми, за всичко, но не и за Тим. Сякаш иска да компенсира вайкането на мама, но никога не пита как е Тим или как се чувствам аз. — Тя замълча за миг и поклати глава. — Да не забравяме и Алън. Тим е толкова добър с него! Аз също се старая, но понякога той започва да се наранява или чупи нещата около себе си и аз плача, защото не знам как да постъпя. Не ме разбирай погрешно — опитвам с всички сили, но не съм Тим и той също го осъзнава.
Тя хвана погледа ми, но аз го отклоних бързо и отпих глътка от чая. Опитах се да си представя как изглежда животът й сега.
— Тим каза ли ти как точно откри, че е болен? — попита ме тя.
— Малко. Не достатъчно. Каза ми, че някаква бенка му се разкървавила. Отлагал го известно време, но накрая решил да отиде на лекар.
Тя кимна.
— Звучи невероятно, нали? Ако Тим прекарваше на слънце повече време, щях да разбера. Но бенката беше на прасеца му. Познаваш Тим, можеш ли да си го представиш по бермуди? Дори и на плажа рядко слага къси панталони. И винаги ни преследва да не стоим на слънце без слънчеви очила. Не пие, не пуши и внимава какво яде. И въпреки това хвана рак на кожата. Изрязаха бенката и плътта около нея. Понеже беше много голяма, допълнително извадиха осемнайсет лимфни възела. От тях само един показа положителни резултати. Той започна с интерферон — стандартното лечение. И това продължава една година. Цяла година, през която се опитваме да запазим оптимизма си. Но нещата започнаха да се влошават. Първо — с интерферона, и второ — след операцията той получи целулитис в ингвиналната област.
Аз я погледнах объркано и тя се усети.
— Извинявай. Свикнала съм да говоря с лекари. Това е инфекция на кожата около слабините. Положението му беше критично. Десет дни беше в интензивното. Вече мислех, че го губя, но той е борец, не се дава лесно. Прескочи трапа и продължи с лечението, но скоро откриха ново образование. Близо до първото. Това означаваше нова операция, но и още нещо, много по-страшно — интерферонът, изглежда, не действаше. Така че отново му направиха томография и магнитен резонанс и както и очакваха, откриха
