Тя дръпна някакъв голям лост надолу и Мерсър загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, лежеше в обикновена болнична зала. Но не забеляза това. Стори му се, че гори на бавен огън. Дори вдигна ръка, с едничката цел да се убеди, че тя наистина гори. Оказа се, че на външен вид си е най-нормална ръка с изключение на известно зачервяване и подпухване. Опита се да помръдне. Жарта в която се пържеше, прерасна в избухване на изпепеляваща болка и той веднага прекрати опитите си. Не успя да се овладее и изстена.
— Готови ли сте за лека местна упойка? — произнесе някакъв глас.
Това бе медицинската сестра.
— Не мърдай главата си. Сега ще ти дам половин ампула наслаждение. И повече кожата няма да те боли.
Тя надяна на главата му някаква мека шапчица. На външен вид приличаше на направена от блестящ метал, но като я докосна, усещането бе като от коприна. И трябваше да стисне така силно юмруците си, че да не се замята в леглото.
— Ако трябва, викай — каза тя. — Много така правят. На шапката е необходимо около минута-две докато намери нужното място в мозъка.
Момичето отиде в ъгъла и направи нещо, което той не видя. Нещо щракна. Но огънят не напусна кожата му. Продължи да усеща изгарянето, но кой знае защо, престана да му обръща внимание. Мозъкът му се изпълни с такова възхитително наслаждение, което сякаш го изпълваше от главата до края на нервните краища. Бе посещавал на времето дворците на насладите, но никога преди не бе изпитвал подобно нещо.
Поиска да благодари на девойката, обърна се в леглото да я види и изпита болка, но тя, макар и да прониза тялото му, се оказа някак си далечна. А пулсиращото наслаждение изтичащо от главата, се пренасяше по гръбначния мозък до всички нерви и бе ката силно, че потискаше възникващата болка и я отдалечаваше като нещо несъществено.
Тя се намираше в ъгъла и не помръдваше.
— Благодаря ти, сестро — измърмори той.
Момичето не каза нищо.
Вгледа се в нея и макар да му беше трудно да се съсредоточи, тъй като огромните вълни наслада непрекъснато преминаваха през тялото му като симфония, записана в нервните послания, той успя да съсредоточи погледа си и видя, че и тя носи същата метална шапчица.
Посочи с пръст към нея. Цялото и лице, включително и шията, почервеня. Тя произнесе със замечтан глас:
— Вие ми се струвате много добър човек. Затова мисля, че няма да донесете за прегрешението ми…
Той и се усмихна с, както му се струваше, дружелюбно, но когато болката изгаря кожата, а насладата разкъсва главата, бе невъзможно да каже, как всъщност изглежда това.
— Май е противозаконно — каза той.
— Наказва се, но боже мой, как е прекрасно! И как иначе да издържаме на това? — оплака се сестрата. — Вие идвате тук и разговаряте като обикновени хора, а после ви пращат долу, на Шеол. Там с вас стават най-различни ужасни неща. После станцията на повърхността доставя тук части от вашето тяло… отново и отново. Може би пане десетина пъти ще видя замразената ти глава, готова да бъде насечена, преди да изминат моите две години. Вие, затворниците, би трябвало да знаете, че и ние страдаме — тихо нареждаше тя, като се намираше още с щастливо отпуснато състояние, предизвикано от вълните на насладата. — Най-добре би било, веднага да умирахте там долу, и да не ни досаждате с мъките си. Знаете ли, ние можем да ви чуваме, когато викате. Вие продължавате да си оставате хора и след като Шеол ви въздействува… Защо постъпвате така, а, мистър Опитно зайче? — тя се ухили глуповато. — Защо не ни щадите чувствата? Мисля, че такова момиче като мене, е принудена от време навреме да се подлага на известно разтърсване. Всичко това прилича на безкраен страшен сън и аз нямам нищо против, вие по-бързо да бъдете подготвен за заминаване на Шеол. — Тя тръгна към него, като леко се поклащаше. — Моля ви, свалете от главата ми този калпак. Така съм изморена, че нямам никакви сили да си вдигна ръката.
Мерсър видя ръката му да трепери, когато се протегна към калпака. Пръстите му докоснаха копринените коси. И той разбра, че това е най-прекрасното момиче, което някога е виждал. Усети, че я обича и винаги ще я обича.
Калпака падна от главата и. Девойката се изправи, замря за миг и едва тогава седна на стола. Известно време веждите и бяха затворени, а дишането дълбоко и равномерно.
— Почакай още малко — каза тя с почти нормален глас. — Още една минута и ще се заема с тебе. Единствената ни възможност за такова разтърсващо развлечение е по време на обработката на вашите кожи.
Обърна се към огледалото и поправи прическата си. И докато беше с гръб към него, някак си мимоходом запита:
— Надявам се, че не съм ви разказала нищо за това, което става долу?
Калпакът на главата на Мерсър продължаваше да си седи. Влюби се с цялото си сърце в тази красавица, която му подари възхитителни мигове. Готов бе да се разплаче от мисълта, че тя вече не изпитва същото наслаждение, от което той още не е лишен, но при никакви обстоятелства не би си признал, защото не желаеше да я обиди. В едно беше сигурен: момичето нищо не бе казала за „долу“ — макар това да бе най- вероятно една от разпространените теми за разговор по време на работа. Увери я:
— Вие не казахте нищо по този въпрос. Ама абсолютно нищо!
Девойката се приближи до леглото, наведе се над него и устните и се докоснаха до неговите. Целувката му се стори така далечна, както и продължаващите болки. Всъщност нищо не усети. Съзнанието му бе овладяно от устремен водопад на пулсиращо наслаждение, което не оставяше място за обикновените чувства. Всъщност, харесваше му дружелюбното съучастие. Но едно мрачно ъгълче на разсъдъка нашепваше, че това май ще бъде за последен път. Друга жена няма вече да го целува. Отмести го настрана като несъществено.
Грижливите пръсти на момичето поправиха калпака.
— Ето така трябва да бъде. Ти си човек на място. Сега ще се направя на разсеяна и ще забравя да сваля този калпак и до идването на лекаря ще се наслаждаваш на добри усещания.
Тя се усмихна мило и притисна тяло да рамото му. После побърза да си тръгне. Краят на бялата и престилка се повдигна и Мерсър видя колко красиви са краката и.
Прекрасна е, но този калпак… О, този калпак е най-важното сега! Затвори очи и се остави да го носи вълната на насладата. Устройството продължаваше да стимулира приятни неща в особените центрове на мозъка. Кожата още гореше, но това го безпокоеше в този миг толкова, колкото и онзи стол в ъгъла. Болката бе просто един предмет от подредбата на стаята и нищо повече.
Настойчиво докосване до лакътната става го накара да отвори очи. До леглото стоеше възрастен мъж с внушителен вид и като се усмихваше го гледаше.
— Тя отново направи същото — произнесе той.
Мерсър поклати глава, като се постара с целия си вид да покаже, че младата сестра не е направила нищо лошо.
— Наричат ме Уомак — представи се старецът. — Сега ще сваля този калпак. Отново ще се появи болката, но ви уверявам, че няма да е толкова силна. Преди да ни напуснете още няколко пъти ще ви сложат калпака.
С бързи движения той свали уверено апарата от главата на Мерсър. А той едва не се зави на кравай от връхлетялата болка по цялото си тяло. Завика силно и едва тогава видя, че докторът спокойно изучава реакцията му.
— Сега… май е малко по-добре — задъхано произнесе Мерсър.
— Знам, че така ще бъде — потвърди лекарят. — Принуден съм да сваля калпака и да поговоря с вас. Възможностите ви са няколко.
— Какви, докторе — с труд каза Мерсър, като се бореше да си поеме въздух.
— Не искате ли първо да ми разкажете за прегрешението си?
През мисълта на Мерсър се пронесоха картини от миналото — ослепително белите стени на двореца,
