само няколко крачки напред.
— И какво ще стане тогава? — поинтересува се Мерсър и от страх стомаха му се сви на юмрук, а дишането му се затрудни.
— Пак ли да повтарям всичко отначало! — възкликна Б’Дикей.
Повече от час бе отбягвал да отговаря на въпросите на затворника за света извън купола. Карта ли? Б’Дикей се бе разсмял на висок глас при самата мисъл за такова нещо. Храна? Той каза, да не се безпокои. Други хора? Ще има. Оръжие? А за какво ще му трябва? — с въпрос му отговори. И непрекъснато твърдеше, че е най-добрия приятел на Мерсър. Какво ще стане там с него? Същото, което е станало с другите…
Човекът стъпи навън…
Нищо не стана. Денят беше прохладен. Вятърът нежно галеше закалената кожа.
Предпазливо и с известна доза страх започна да се оглежда.
Приличащото на планина тяло на капитан Алварец заемаше голяма част от пейзажа в дясно. И усети, че съвсем не му се ставаше част от този свят. Обърна се към купола на Б’Дикей. Човекът-крава стоеше на прозореца.
Мерсър бавно тръгна напред.
Внезапно, точно пред себе си, видя пламване. Не беше по-ярко от слънчево огледално зайче. А нещо остро, тънко като бръснач, го парна по бедрото. Хвана се за нараненото място.
И сякаш небесата се срутиха върху него!
Болката… не, това беше къде по-лошо от болка; като нещо живо и гърчещо се премина по дясната от бедрото към стъпалото. После пулсацията се върна обратно и започна да се изкачва нагоре. Когато стигна гърдите, дишането му се парализира. Падна и се удари в земята. Нищо подобно не бе се случвало с него на спътника. Лежеше на гръб и гледаше слънцето. Едва сега забеляза, че то е бяло с виолетов оттенък.
И нямаше никакъв смисъл да вика на помощ. Лиши се от гласа си. Невидими пипала стискаха всичките му вътрешности.
Необходим му беше въздух и затова се съсредоточи на всяко вдишване и издишване. Те му се удаваха с огромен труд. Малките и на пресекулки поемания му причиняваха по-слаби мъчения.
Местността наоколо беше пустинна. Не можеше да се обърне и да погледне към купола.
„Така би трябвало да е! — помисли Мерсър. — Вечна мъка ни очаква на Шеол!“
Край него се раздадоха гласове.
Гледаха го две странни лица. Възможно, някога да са били човешки. Мъжът би бил напълно нормален, ако на лицето му нямаше два носа, разположени един до друг. А жената бе невъобразима карикатура. На всяка буза потръпваше нежна гръд, а от челото висеше стръкче на нещо като детски пръсти.
— Красив е — оцени го жената. — Новакът си е новак…
— Хайде — произнесе мъжът.
Изправиха го на крака. Мерсър нямаше сили да се съпротивлява. Опита се да им каже нещо, но вместо думи издаде груби грачещи звуци, които приличаха на виковете на фантастична птица. Те го хванаха под ръка и го повлякоха към групата розови предмети.
Когато се приближиха, Мерсър разбра, че това са хора. Всъщност, ако искаше да бъде по-точен, те някога са били хора. Един човек с клюн на фламинго кълвеше тялото си. Някаква жена лежеше на земята. Притежаваше само една глава, но до нея, от шията и растеше голото тяло на момче. И това телце, новичко и чистичко, съвършено парализирано, дишаше на пресекулки и бавно.
Мерсър се огледа. Единственият облечен човек сред тази купчина беше мъж в изпокъсано и стърчащо на всички страни палто. Но като се вгледа в него разбра, че има два или три стомаха, които висяха навън от корема му и с дрехата ги държеше на място. А виждащата се вътрешност изглеждаше така нежна и прозрачна.
— Новак — проговори жената, която му бе помогнала. Заедно с двуносият мъж го оставиха на пясъка.
По земята се въргаляха разпръснати човешки същества. И Мерсър съвсем неподвижен лежеше сред тях.
— Страхувам се, че скоро ще ни хранят — раздаде се старчески глас.
— О, не! Рано е! Не ни е нужно! — Вълната на протест премина по цялата група.
— Погледнете към Големия връх — продължи старческия глас.
Глухият ропот свидетелствуваше, че те са видели същото както и стареца. Мерсър се опита да запита за ставащото, но отново издаде само грачене.
Някаква жена — жена ли? — запълзя към него на четири крака. До обикновените ръце по цялото и туловище и по бедрата се размахваха други ръце. Част от тях изглеждаха стари и изсъхнали, част — свежи и розови, по подобие на детските пръстчета на челото на първата му позната на този свят. Тя започна да вика, макар и да нямаше никаква нужда:
— Дромозе се приближава. Този път ще ви боли още повече. Но когато свикнете, може да се заровите… — Тя посочи с нормалната си ръка към околните дюни. — Те вече са се окопали.
Мерсър още веднъж кимна.
— Не се безпокойте — ободри го жената с многото ръце и широко разтвори уста, когато избухването на светлината я настигна.
Огънчетата се добраха и до Мерсър. болката бе като при първата среща, но много по-дълбока. Усети очите му така да се разширяват вследствие със странните усещания вътре, че неизбежно стигна до извода: Тези огънчета, тези странни същества, каквото и да представляваха, хранеха тялото му с енергия и го преобразуваха.
Разумът им, ако го имаха, не беше човешки, но подбудите им бяха ясни. В промеждутъците на два болезнени пристъпа Мерсър усети как те напълниха стомаха му, наситиха кръвта му, измъкнаха отпадъците от бъбреците и пикочния мехур, масажираха сърцето и започнаха да се насочват към белите дробове.
Като намерение всичко, което вършеха, бе добре обмислено и благоприятно за тялото, но се съпровождаше с непоносими болки.
Внезапно, като облаци летящи насекоми, те изчезнаха. До него стигна някакъв шум — безумен, какафония на ужасни звуци. Започна да се оглежда и шумът спря.
Оказа се, че той е викал. Такива кошмарни звуци би могъл да издава или луд, или обезумял алкохолик, или животно, което е изгубило чувството за ориентация и връзката си с околния свят.
Викът престана. Той разбра, че си е върнал способността да говори.
До него се приближи мъж, също така гол като останалите, но от челото му стърчеше рог, а кожата около него бе прашна.
— Здравей приятел! — поздрави човекът.
— Здравей — отвърна Мерсър.
Трудно бе да се измисли нещо по-банално и глупаво от въведение за разговор на подобно място.
— Тук е невъзможно да се самоубиеш — продължи човекът.
— Така е — потвърди жената с многото ръце.
Мерсър откри, че първият пристъп на болката бе преминал.
— Вие сте придобили някаква допълнителна частта към тялото си — обясни непознатия. — Те винаги залагат в плътта ни зачатъците на тези части. После идва Б’Дикей и изрязва по-голямата част от тях, с изключение на тези, които трябва още да растат. Ето ви пример — посочи той жената, която лежеше до тялото на момчето, растящо от нея.
— Това ли е всичко? — запита Мерсър. — Пристъпите на болката са само при залагане на новите органи и ухапванията за хранене, така ли?
— Не — отвърна мъжът. — Понякога смятат, че ни е прекалено студено и тогава изпълват вътрешностите ни с огън. А когато решат, че ни е прекалено горещо, ни замразяват с методично въздействие на всеки нерв.
Намеси се жената с тялото на момчето:
— А често предполагат, че не сме щастливи и се опитват да ни направят такива. Тогава е най- лошото.
— Всъщност, вие все пак… — произнесе запъвайки се Мерсър, — сте, имам пред вид, хора… или просто добитък?
