Човекът с рога се разкашля вместо да се захили:
— Добичета! Та това е така забавно. Планетата е пълна с хора. Повечето са се закопали. Ние сме единствените, които не са загубили дар слово. Стараем се, да се държим заедно, в една група. Но така срещаме по-често Б’Дикей.
Мерсър поиска да зададе още един въпрос, но усети, че нещо го подхвана, когато падаше. След миг се усети проснат на земята. После дойде спокойствието и очарованието и той заспа.
3
През седмицата се запозна с всички членове на групата. Като хора те бяха равнодушни. Никой не знаеше, кога точно ще се появи дромозето и ще им добави още някой орган. Мерсър не усещаше повече ухапванията, но въпреки това направеният още при излизането си от купола разрез, започна да се втвърдява. Рогоносецът наблюдаваше, как той разтегна колана си и внимателно свали панталоните си, да види раната.
— Заложили са глава — отбеляза рогоносецът. — Детска. Горе ще се радват, когато Б’Дикей я отреже.
Групата дори се опита да му осигури и интимен живот. Запознаха го с едно момиче, което раждаше тела. Бедрата и прерастваха в рамене, а над тях започваха отново бедра и така докато височината и бе станала на пет ръста. Но лицето и не бе развалено. Тя се опита да бъде любезна с Мерсър.
Но той бе така шокиран от вида и, че сам се зарови в пясъка и остана там, както му се стори, сто години. После разбрала, че не е минал и един ден. Когато се реши да излезе, дългата мацка с многото тела продължаваше да го чака.
— Не трябваше да излизате навън заради мене — промърмори тя.
Мерсър започна да изтърсва калта от себе си.
Огледа се. Виолетовото слънце залязваше, а небето се бе превърнало в разноцветни ивици: сини и тъмно сини; премесени с оранжеви петна. Обърна се към момичето.
— Измъкнах се, не заради вас, госпожице. Каква полза има да лежа там и да чакам следващия път?
— Може ли да ви покажа нещо? — продължи момичето и посочи ниско хълмче. — Разкопайте го.
Мерсър я погледна. Изглеждаше дружелюбно настроена. Вдигна рамена и се нахвърли на почвата с всичките си сили на могъщите си нокти. Беше му много удобно да дълбае по-кучешки с грубата си кожа и острите лопатовидни нокти. До него с бързината на мятащите се ръце израства купчина свежа пръст. В изровената яма се показа нещо розово. Продължи да копае предпазливо.
Разбра, какво е това.
Мъжът спеше. Така си беше. От едната страна на тялото израстваше цяла серия допълнителни ръце, а другата изглеждаше нормална.
Мерсър се обърна към момичето с множеството извиващи се като змия тела при приближаването и.
— Така, както ми се струва…
— Да — съгласи се тя. — Доктор Уомък изгори мозъка му. И извади очите му.
Мерсър седна на пясъка и погледна момичето.
— Вие ми казахте да го изкопая. Сега ми кажете, защо?
— Да го видите. Да знаете. И това да ви накара да мислите.
— Това ли е всичко? — удиви се Мерсър.
Внезапно момичето започна да се извива. Едно след друго се прегъваха телата и, а гърдите вдигаха и смъкваха. Мерсър се заинтересува, как въздухът попада в белите дробове. Но не изпитваше жалост към нея. Сега не бе в състояние, освен себе си, да съжалява, и само себе си. Когато спазмите престанаха момичето се усмихна за извинение.
— Току що ми направиха нова присадка.
Мерсър мрачно кимна.
— Какво е този път? Ръка ли? Вие и така имате прекалено много.
— А, това ли… — тя огледа телата си. — Обещах на Б’Дикей, че ще ги отгледам. Той е така добър… Но този човек ми е непознат. Този, който изкопахте… Погледнете го де и кажете, кой е по-добре — той или вие?
Взря се внимателно в нея.
— Затова ли ме накарахте да го изкопая?
— Да.
— И чакате отговор, а?
— Не — възрази тя. — Не веднага.
— Коя сте вие? — поинтересува се Мерсър.
— Ние никога не питаме за такива неща. Всъщност, няма значение. Но понеже сте новак, ще ви кажа. Някога аз бях лейди Дей — мащехата на императора.
— Вие ли?! — възкликна Мерсър.
Тя тъжно се усмихна.
— Вие сте още свежичък тук и ви се струва, че това има някакво значение. Но бих искала да ви кажа нещо по-важно. — Тя прехапа устни и замълча.
— Какво е то? — поинтересува се той. — Разкажете ми, преди да съм получил още едно ухапване. Тогава просто няма да бъда в състояние нито да говоря, нито да мисля. Веднага ми кажете.
Тя приближи до него лицето си. Дори сега, независимо от умиращите розови оттенъци на виолетовото залязващо слънце, то бе прелестно.
— Хората никога не живеят вечно.
— Така е — съгласи се Мерсър. — Зная това.
— Вярвайте в това! — заповяда лейди Дей.
Из потъмнялата равнина започнаха да пламват огънчета, но засега далече от тях.
— Заривайте се! — каза тя. — Заривайте се през нощта. Така може и да ви пропуснат.
Мерсър започна да копае. И от време навреме поглеждаше изровения от него мъж, който макар и лишен от разум, но с плавни и целеустремени движения, като морска звезда под водата, си пробиваше път обратно под земята.
Пет шест дни по-късно в групата се раздадоха викове.
През това време Мерсър се бе запознал с един получовек, на който долната част на тялото бе изчезнала и вътрешностите му се крепяха на мястото си с помощта на нещо подобно на прозрачна пластмасова превръзка. Той научи Мерсър как да лежи и да не мърда, когато се появи дромозето, с решимостта си да върши добро.
— С тях е невъзможно да се бори човек — каза получовекът. — Направиха Алварец грамаден като планина и той повече не може да мръдне. Сега се опитват да ни направят щастливи. Хранят ни, чистят ни, освежават ни. Лежете спокойно. Не се страхувайте от виковете. Всички викаме така.
— А кога ще получим наркотици? — запита Мерсър.
— Когато дойде Б’Дикей.
А той се появи точно в същия ден, като тикаше пред себе си, нещо приличащо на шейна с колела. Плазовете му помагаха да я дърпа през неравностите, а колелата бяха по-удобни за равното. Още преди идването му групата бе развила бурна дейност. Навсякъде откопаваха заровените и спящите. За тяхна сметка тълпата се увеличи три пъти и навсякъде лежаха розови тела — мъже и жени, млади и стари, които не изглеждаха нито по-добре, нито по-зле от будните.
— Бързайте! — нареждаше лейди Дей. — Той никога не прави и една инжекция, докато не сме готови всички.
Б’Дикей бе облечен с тежък оловен скафандър. Вдигна ръка в дружески поздрав, като баща, който се връща в къщи с бонбони за децата си. Групата го наобиколи от всички страни, но не се превърна в хаотична тълпа.
