покрито с ушички, но не им обръщаше внимание, защото знаеше, че след известно време Б’Дикей ще ги изреже, а дромозето ще го зареди с нещо друго.
Шумът от купола достигна такива висоти, че направо късаше ушите.
Много членове на групата се размърдаха. Някои отвориха очи и като се оглеждаха, забърбориха:
— Това е някакъв шум — и отново се оставиха на блаженството на суперкондамина.
Вратата на купола се отвори.
Навън стремително изскочи Б’Дикей, но БЕЗ СКАФАНДЪРА СИ!
Досега никой не го бе виждал на повърхността на планетата без защитното метално облекло.
Хвърли се към тях, диво се заозърта, докато не видя Лейди Дей и Мерсър, хвана ги и двамата с яките си ръце и се понесе обратно към купола. Там ги метна вътре през двойната врата. Телата им се приземиха с шум на чупещи се кости, което те самите намериха за доста забавно.
Миг по-късно влетя и Б’Дикей.
— Вие сте хора или сте били хора! — изрева той. — Вие трябва да разбирате хората. Аз само им се подчинявам. Но сега отказвам да изпълня заповедта. Погледнете!
На пода лежаха четири красиви човешки деца.
Две от тях, най-малките, изглеждаха близначета и бяха на около две години. Освен тях имаше момиченце на пет години и момченца на седем. На всички веждите бяха изрязани, а тънките червени линии минаващи през слепите им очи, показваха начинът по който е махнат мозъка им.
Б’Дикей бе пренебрегнал опасността от страна на дромозето, стоеше до лейди Дей и Мерсър и викаше с всички сили:
— Вие сте истински хора! Аз съм само една крава. Изпълнявам си задълженията. А те не включват ето това. Това са ДЕЦА!
С частичката останала мъдра част на разума си Мерсър усети и болка и разочарование. Трудно му беше да изпита подобни чувства, защото суперкондаминът подобно на огромна приливна вълна заливаше съзнанието. В резултат на което всичко му се струваше прелестно. Външната част на съзнанието, наситена с наркотик казваше:
— Нима не е прекрасно, че сред нас ще има и деца!
Но неразрушената част на мозъка още съдържаше понятия за чест и морал в онзи вид, който му бяха известни преди идването на Шеол. И тази част на мозъка шепнеше:
— Това е престъпление, което е по-лошо от извършените от нас! Извършила го е Империята!
— Но какво ще направите? — запита лейди Дей. — Какво можем ние да направим?
— Опитах се да се свържа със спътника. Когато разбраха, какво им казвам, прекъснаха връзката. Нали, в края на краищата, аз не съм човек. Главният лекар ми нареди да си върша работата.
— Това доктор Уомък ли беше? — запита Мерсър.
— Уомък ли? Той умря преди сто години на преклонна възраст.
— Не може да бъде.
— Новият лекар ми нареди. Нямам същите усещания която хората, но съм роден на земята и в жилите ми тече земна кръв. Имам чувства. Макар и прости кравешки чувства. Но ТОВА не мога да допусна.
— И какво направихте?
Б’Дикей вдигна глава и погледна към прозореца. Лицето му бе изпълнено с такава решимост, която дори без въздействието на наркотика ги заставяше да го обичат, него бащата на света, благородният, честният и безкористният.
Той се усмихна.
— Мисля, че мен ще ме убият. Обявих Всегалактическа тревога — всички кораби тук!
Лейди Дей не се надигна от пода, когато произнесе:
— Но това е за случай, че има нашествие отвън! Тревогата е лъжлива!
Жената сви в юмрук волята си и стана:
— Вие ще можете ли да изрежете от мен всичко това, ако наистина дойдат хора? И да ми намерите подходящи дрехи… Имате ли нещо, което да неутрализира действието на суперкондамина?
— Именно това се старая да постигна! — възкликна Б’Дикей. — Няма да приема тук деца.
— Вие ще ме направите свой лидер — каза лейди Дей.
Направо на пода на жилището си Б’Дикей, като запостригва тялото и, започна да и връща привичните човешки форми.
Силен антисептик изпълваше с миризмата си цялото пространство. Мерсър помисли, че нещата са много драматични. После усети как Б’Дикей го разрязва и него на части, като парчетата с грижовността на добър домакин нареди в различни хладилни камери.
Накрая ги замъкна до стената и ги опря на нея.
— Мисля — каза той, — че против суперкондамина няма противодействие. И на кого е нужно?! Но мога да ви направя хипнотизиращи инжекции от аптечката на спасителната ми капсула. Предполагам, че ще издържите така, до завръщането на спътника, независимо, какво може да се случи по време на полета.
Раздаде се пронизителен вой над купола на станцията. Б’Дикей с юмручен удар издъни стъклото, промуши глава през отвора и погледна нагоре.
— Идват! — завика той.
Земята се затресе от бързото кацане на кораба. Вратите се огънаха.
— Защо все пак хората се осмеляват да кацнат на Шеол? — заинтересува се Мерсър.
Но когато люкът на кацналия модул се отвори, от него излязоха не хора, а роботите на Митническата Служба, които са в състояние да понасят недостъпни за живите същества скорости на космическите полети. Един от роботите носеше пагони на инспектор.
— Къде са неканените пришълци?
— Няма… — започна Б’Дикей.
Прекъсна го лейди Дей, която независимо, че бе гола, се изправи, прие осанката на императрица и произнесе ясно:
— Аз съм бившата императрица, лейди Дей. Познахте ли ме?
— Не, мадам — отвърна роботът-инспектор и видът му сякаш бе смутен, ако нещо подобно може да се каже за една машина.
Наркотикът накара Мерсър да помисли, че не би било лошо да имат за компания и робот.
— Аз обявявам, като се възползувам от старинния израз, Извънредно положение. Разбрахте ли? Веднага ме свържете с Повелителите на Съдействието!
— Ние не можем… — обърка се роботът.
— Вие можете да запитате — настоя лейди Дей.
Инспекторът се подчини. Лейди Дей се обърна към Б’Дикей.
— Веднага ни направете инжекциите. После ни поставете навън до вратите. Така дромозето ще излекува бързо раните ни. Върнете ни вътре веднага щом връзката се осъществи. Ако нямате дрехи за нас, то ни дайте поне някакво парче плат.
— Добре — кимна Б’Дикей, като се стараеше да не гледа четирите детски тела и техните празни очи.
Вкараното вещество облада телата на лейди Дей и Мерсър с такъв огън, какъвто преди не бяха изпитвали. Изглежда, беше в състояние да неутрализира действието на суперкондамина. Да не губи напразно време Б’Дикей ги извади навън през отворения прозорец. Дромозето усети пресните рани и започна да припламва по телата им.
Мерсър мълчаливо понасяше болката, като лежеше притиснат до външната стена на купола и плачеше без да спира, както му се стори, почти десет хиляди години. Но реално изминаха няколко часа.
Роботите на Митническата Служба фотографираха местността. Дромозето избухваше като фойерверки по телата им, но това съвсем не оказваше някакво влияние на работата им и на самите тях.
Мерсър дочу от радиоприемникът във вътрешността на купола да се раздава силен глас:
— Хирургическият спътник вика Шеол! Б’Дикей, отговори!
Но човекът-крава не отговаряше. От друг приемник, монтиран от роботите митничари също се раздаваха гласове, но в известна степен приглушени. Мерсър бе уверен, че следящата система също е включена и може би обитателите на другите светове за първи път разглеждат сега Шеол.
