залети от ярката слънчева светлина и слабото мяукане на някакви създания, които той докосваше. Напрегна ръцете краката си и стисна челюсти.
— Не — възрази той, — не искам да говоря за това. Престъплението против императорското семейство няма название…
— Прекрасно — кимна лекарят, — Това е нормалният и съдържателен подход. Престъплението е отишло в миналото. Напред е бъдещето. Сега бих могъл да разруша разума ви, преди да се спуснете там… ако, разбира се, вие поискате това.
— Но това е незаконно — удиви се Мерсър.
Доктор Уомък се усмихна топло и съчувствено:
— Така е. И много други неща противоречат на човешкото право. Но има и закони на науката. Тялото ви долу на Шеол ще служи на науката. Абсолютно ми е безразлично, ще съдържа ли това тяло в себе си разума на Мерсър или разума на някаква си там мида. Нужно е да оставя само малка част от мозъка, че тялото ви да може да се движи, но съм в състояние да изхвърля спомените и привичките, така че вие имате реалния шанс да станете щастлив. Избирайте, Мерсър! Искате ли да си останете вие или не?
Мерсър поклати нерешително глава.
— Не знам…
— Тогава аз ще рискувам — поясни доктор Уомък, — като ви предоставя тази възможност. На ваше място бих предпочел да се възползувам от предоставения ми случай. Там, долу, нещата са, казано по- просто, отвратителни.
Мерсър погледна пълното и широко лице на лекарят. Не се доверяваше не спокойната и предразполагаща към себе си усмивка. Приличаше на капан, който може да увеличи наказанието. Жестокостта на Императора бе известна на всички.
Например: какво бе станало с вдовицата на предшественика му — нейно Величество Лейди Дей? Беше по-млада от Императора и той я изпрати в изгнание на такова място, в сравнение с което и смъртта бе по- скоро акт на милосърдие. И ако той осъждаше някого на заселва не на Шеол, то защо лекарят се опитва да престъпи закона? Може би, той самият е бил подложен на хипнотично въздействие и сега не си дава сметка, какво всъщност предлага?
Изглежда, по лицето на пациента си, докторът разбра всичко.
— Е, добре, отказвате. Искате долу да вземете със себе си и собственото си съзнание. Съвестта ми е чиста… Не настоявам на предложението си. Предполагам, че и следващия ми съвет също ще отклоните. Не бихте ли искали преди спускането да ви махнем зрението? Без очи животът там е много по-удобен. Това го знам по записаните разговори за профилактични транслации. Мога да изгоря зрителните нерви и вие повече никога няма да имате възможността да видите белия свят.
Мерсър се поклащаше наляво и надясно. Свирепата болка се превърна в остър сърбеж по цялото тяло, но сега раните на духа изгаряха по-силно отколкото кожните мехури.
— Така, и от това ли се отказвате?
— Мисля… че да.
— Тогава ми остава само да ви подготвя. Ако желаете, да ви поставим отново калпака?
— Преди да го наденете, не бихте ли могли с няколко думи да ми кажете, какво става там? — запита Мерсър.
— За съжаление, не много — отвърна докторът. — Долу има служител. Той е човек, но като същество не е човек. Представлява хомункулус, създаден от порода рогат добитък. Но е напълно разумен и добросъвестен. Вие, опитните, ви пускат на повърхността на Шеол. А там съществува специфична форма на живот — дромозе. Тя се вселява в телата на опитните и Б’Дикейт — така наричат служителя — ги изрязва от тялото ви, разбира се, под упойка, и ги изпраща при нас на спътника. Ние замразяваме тъканите, които са съвместими почти с всички форми на живот, базиращ се на кислородна основа. Половината от операциите по присаждане на органи във Вселената стават с помощта на нашите „донори“. Едно е безспорно — Шеол е място, където оцеляването е гарантирано. Там вие няма да умрете.
— Имате предвид — поиска уточнение Мерсър, — че наказанието ми ща бъде вечно?
— Не съм казвал такова нещо — обясни докторът. — Е, може да се каже и… но това не е точната формулировка. Вие няма да умрете бързо. Не мога да кажа, колко ще преживеете там. Но помнете, каквито и неприятности да изпитват опитните, образците, изпращани ни от Б’Дикейт, помагат на безброй хора по всички обитаеми светове. Нали ще го запомните? сега надявайте калпака.
— Най-добре е още да поговоря с вас — поклати глава Мерсър. — Възможно, това ми е за последен път.
Доктор Уомък го погледна странно.
— Ако можете да търпите болката, то, моля, говорете.
— Мога ли долу да се самоубия?
— Не зная — каза докторът. — Но подобно нещо още не се е случвало. Макар, ако съдя по идващите до нас разговори, те желаят това.
— Някой връщал ли се е от Шеол?
— Не, от деня, в който това е било забранено със закон преди четиристотин години.
— Мога ли да разговарям с другите?
— Да. Кой ще ме наказва там?
— Никой! Ама че си глупак! — завика докторът. — Това не е наказание. На хората не им харесва да се намират на Шеол и затова са решили, че по-добре е да пращат осъдени, отколкото доброволци. Там няма никой, който да е настроен против вас.
— Няма ли надзиратели? — запита с тъга в гласа Мерсър.
— Нито надзиратели, нито правила, нито някакви ограничения. Единствено на Шеол е да ви наглежда. Така, вие искате и паметта и зрението ви да си останат здрави? Б’Дикейт
— Да, искам да ги запазя — отряза Мерсър. — Щом съм отишъл така далече, то ще измина и останалия път.
— Тогава, да ви слагам калпака и да си получите втората порция — предложи Уомък.
Той така грижовно и нежно нагласи устройството, както сестрата, но бе още по-бърз. Нямаше признаци, че ще надене нещо друго.
Внезапно нахлу поток наслада, който приличаше на буйно опиянение. Изгорената кожа изчезна нейде далече. А лекарят се намираше наблизо, но за Мерсър това нямаше особено значение. Той не се страхуваше от Шеол. Такива мощни бяха пулсациите щастие, които изтичаха от мозъка, че не оставяха място за страх и болка.
Доктор Уомък протегна ръка.
Мерсър се учуди, защо го прави, но разбра, че един забележителен и добър човек е пожелал да си стиснат ръцете. Вдигна своята. Стори му се много тежка, но усещането за щастие не го напускаше.
„Колко е любопитно“ — помисли Мерсър — „да усещаш ръкостискането през двоен слой — церебрална наслада и кожно болка.“
— Довиждане, господин Мерсър — произнесе доктор Уомък. — Довиждане. И лека, лека нощ…
2
Спътникът бе гостоприемно място. Последваха след разговора с доктор Уомък още стотици часове и те бяха като дълъг и причудлив сън.
Два пъти младата сестра се промъкваше в стаята, поставяше на главата му калпака и сама се възползуваше от подобен заедно с него. И няколкото допълнителни вани закалиха тялото му. Със силна упойка му махнаха естествените зъби и поставиха резци от неръждаема стомана. А приложеното искрово облъчване, напълно премахна кожната болка. На специална обработка се подложиха ноктите на ръцете и краката. Постепенно се превърнаха в нещо ужасно: веднъж ги прекара по алуминиевото легло и така издълба широки черти в метала.
Съзнанието през това време не беше напълно ясно.
Понякога му се струваше, че се намира в къщи с майка си, че отново е малък и боледува. А в други случаи с шлема на главата се гърчеше от смях на леглото, като си мислеше, че го пращат за наказание, а в
